Тери Пратчет - Истината

— Тоест искам да знам какво се случва наистина ли?

— Да, в този смисъл… А господин Карни разправя, че на хората и без това им е все едно. Вие не сте му много симпатичен.

— На господин Карни много му шарят ръцете — изсъска Захариса. — Как да се довериш на такъв тип?

Уилям взе последния брой на „Вестителя“ и се зачете наслуки.

— „Мъж откраднат от демони“. Отнася се за господин Рони Изпросен, за когото се знае, че дължи на трола Хризопраз повече от две хиляди долара. И за последно са го видели да си купува много бърз кон.

— Е, и?

— Къде се вместват демоните?

— Ами може и да е бил откраднат от демони — заинати се Диблър. — Всекиму може да се случи.

— Аха, значи няма доказателства, че не е бил откраднат от демони?

— Оставяме хората сами да преценят — заяви Диблър. — Така казва господин Карни. Трябвало да се зачита свободата на мнението.

— По въпроса що е истина ли?

— Освен това не си мие зъбите редовно — вметна Захариса.

Диблър тъжно поклати глава.

— Губя си усета. Представете си само — аз да работя за друг… Сигурно съм се побъркал. Мъчи ме студът, от това ще да е. Пък и надницата… — той потръпна — … ми се стори привлекателна. Знаете ли — добави потиснато, — че той ми нареждаше какво да правя? Следващия път ще си полегна кротко, докато ми мине.

— Вие сте един безнравствен приспособленец — отсъди Уилям.

— Досега добре се справях.

— Можете ли да съберете малко реклами и за нас? — намеси се Захариса.

— Повече за никого няма да раб…

— На процент! — отсече момичето.

— Какво?! — стъписа се Уилям. — Искаш да го наемем ли?

— Защо не? В рекламата можеш да лъжеш колкото си искаш. Позволено е. Моля те… Имаме нужда от тези пари.

— На процент, значи? — Диблър потърка небръснатата си брадичка. — Да речем… Петдесет процента за мен и петдесет за вас двамата ли?

— _Ние_ първо ще го обсъдим — потупа го по рамото Добровръх.

Диблър се сви. В пазарлъците джуджетата бяха твърди като диамант.

— Имам ли избор? — промърмори унило.

Джуджето се наведе към него и брадата му щръкна. В момента не държеше оръжие, но Диблър сякаш виждаше голямата остра брадва, която не беше в ръцете му.

— _Никакъв_ — увери го Добровръх.

— И какво ще продавам всъщност?

— Място на страниците — обясни Захариса.

Диблър отново живна.

— Място ли? Тоест нищо? О, това го мога. Нищото го продавам като нищо друго на света! — Пак поклати глава опечален. — Но всичко се сгромолясва, когато се опитам да продам нещо.

— Господин Диблър, а как попаднахте тук? — попита Уилям.

Дългото обяснение никак не го зарадва.

— Може и нас да ни сполети същото… Не бива да ровите под чужда собственост! — изгледа ядно джуджетата. — Бодони, искам дупката да се запуши незабавно, разбрахме ли се?

— Но ние само…

— Да, да, искали сте да помогнете. А сега ще я зазидате, и то както се полага. Все едно никога не я е имало. За да не се качи по стълбичката някой, който не е слизал по нея. Веднага, моля ви! — Щом посърналите джуджета се спуснаха в мазето, Уилям се похвали: — Мисля, че попаднах на голяма история. Надявам се, че ще видя най-после кучето Рошльо. Имам…

Когато извади бележника си, нещо звънна на пода.

— О, да… взех ключа от къщата. Нали искаше рокля…

— Малко е късничко, а и забравих, да си призная.

— Защо не отидеш да огледаш дрехите, докато всички останали сме заети? Вземи и Скалата. Сещаш се… за всеки случай. Но там няма никой. Когато идва в града, баща ми нощува в своя клуб. Хайде, върви. В живота трябва да има и още нещо освен коригиране на репортажи.

Захариса гледаше нерешително ключа на дланта си.

— Сестра ми има дрехи в излишък — добави Уилям. — Нали искаш да отидеш на бала?

— Предполагам, че госпожа Ютийска ще може да нагласи роклята по моите мерки, ако я занеса още сутринта — с леко раздразнение неохотно отвърна Захариса, а в същото време с езика на тялото умоляваше да бъде склонена.

— Ето, имало начин — одобри Уилям. — Сигурен съм, че ще намериш и кой да ти направи най-сетне хубава прическа.

Погледът на Захариса се изостри.

— Знаеш ли, убедих се окончателно, че боравиш много изкусно с думите. А ти какво ще правиш сега?

— Този път отивам да си поприказвам с едно куче за един човек.

Сержант Ангуа погледна към Ваймс през гъстите изпарения, надигащи се от купичката пред лицето й.

— Съжалявам за случката, сър.

— Този ще го провеся да съхне! — обяви Командирът на Стражата.