Тери Пратчет - Истината

— Сър, не можете да го арестувате — намеси се капитан Керът и сложи нова кърпа върху главата на Ангуа.

— Я гледай… Казваш ми, че не мога да го задържа за нападение срещу мой служител?

— Тъкмо в това е неловкият момент, сър, не мислите ли? — промърмори Ангуа.

— Сержант, ти служиш в Стражата, независимо в какъв облик си по едно или друго време!

— Да, но… винаги сме предпочитали да има само слухове за върколак в Стражата — напомни Керът. — Не сте ли съгласен? Господин Дьо Слов записва всичко, което научи. Двамата с Ангуа изобщо не копнеем това да се разчуе. Който трябва да знае, вече знае.

— Тогава ще му забраня!

— Как, сър?

Ваймс се позатрудни.

— Сега да не ми разправяш, че като шеф на полицията не мога да попреча на един дребен пик… един идиот да пише всичко, каквото му хрумне?

— Не съм казал това, сър. Можете, разбира се. Но не съм убеден, че можете да му попречите да напише, че сте му попречил.

— Смаян съм. Да, смаян! Тя е твоя… ъ-ъм…

— Приятелка — помогна му Ангуа и пак вдиша дълбоко изпаренията. — Но Керът е прав. Не искам да задълбаваме. Аз сбърках, като го подцених. Сама си го изпросих. След час-два ще се оправя.

— Видях те, като влезе. Беше жалка картинка.

— От шока, сър. Носът просто престава да работи. Все едно да завия по пресечката и да се блъсна в Дъртия Гнусен Рон.

— О, богове… Толкова зле ли беше?

— Може би не чак толкова. Да потулим случая, сър. Моля ви.

— Бързо се учи нашият господин Дьо Слов. — Ваймс седна зад бюрото си. — Има всичко на всичко перодръжка и печатна преса, а всеки изведнъж взе да го мисли за голям играч. Е, ще се наложи да понаучи още нещичко. Не иска да му дишаме във врата, тъй ли? Ами няма. Небесата са ми свидетел, че сме затрупани с работа.

— Но формално погледнато той е…

— Капитане, не виждаш ли тая табела на бюрото ми? Сержант, а ти виждаш ли я? Написано е „Командир Ваймс“. Значи аз решавам и вие току-що чухте заповед. Я сега кажете научихте ли нещо ново.

— Нямаме приятни вести, сър. Никой още не е открил кучето. Всички гилдии си точат зъбите. Господин Скроуп е имал многобройни посетители. О, да… Висшият жрец Ридкъли уверява всеки срещнат, че Ветинари е полудял. В деня преди инцидента му казал, че имал план как да накара раците да летят по въздуха.

— Раците да летят по въздуха — безизразно повтори Ваймс.

— И добавил нещо за изпращане на кораби по семафорните кули.

— Олеле… А какво казва господин Скроуп?

— Доколкото ми е известно, виждал как пред нас се открива нова епоха в историята на града. Щял да върне в Анкх-Морпорк духа на гражданския дълг.

— Туй ми звучи малко като хвърчащите раци.

— Но е политика, сър. Както се оказва, сър, той искал да се върнем към ценностите и традициите, които са направили града ни велик.

— Той има ли представа какви са били ценностите и традициите в ония времена? — стресна се Ваймс, и то силно.

— Предполагам, сър — с подчертана невъзмутимост отвърна Керът.

— О, богове… Предпочитам хвърчащите раци, да си призная.

От притъмняващото небе пак се сипеше лапавица. По Сбъркания мост рядко минаваше някой. Уилям се свираше в сенките с нахлупена над очите шапка.

Изведнъж чу глас незнайно откъде.

— Е… донесе ли оная хартийка?

— Кост В Гърлото, вие ли сте? — уплашено попита Уилям.

— Изпращам ти… водач — съобщи невидимият осведомител. — Казва се… казва се Хитрушко. Върви с него и всичко ще е наред. Готов ли си?

— Да.

„Кост В Гърлото ме дебне. Трябва да е някъде наблизо…“

Хитрушко изприпка от мрака.

Беше пудел. Поне приблизително.

Майсторите в „Le Poil de Chien“, най-изискания кучешки салон за красота, дадоха всичко от себе си. Именно всичко, защото иначе нямаше как да се отърват от Дъртия Гнусен Рон. Те подрязваха, къдреха, лакираха, оцветяваха, сплитаха, миеха. Накрая маникюристката се заключи в тоалетната и отказа да излезе.

Резултатът беше… розов. Разбира се, розовостта беше само едно от свойствата на това видение. Но беше толкова розово, че цветът изпъкваше пред останалото, дори пред изобретателно подрязаната опашчица с пухкаво топче на края. Предницата на кучето сякаш бе изстреляна към голяма розова топка и бе излязла през нея само наполовина. Не можеше да се пренебрегне и широкият блещукащ нашийник. Отблясъците несъмнено бяха в прекомерно изобилие. Понякога стъклото засенчва дори диамантите, защо за разлика от тях има какво да доказва.

Общото впечатление беше не за пудел, а за уродлив пуделски образ. Иначе казано, всичко в създанието подсказваше: „Аз съм пудел“, с изключение на самото създание, което сякаш намекваше: „Я си стой настрана…“