Тери Пратчет - Истината

— Точно така. И ще ви бъда благодарен, ако не споделяте това с никого.

— Ефрейтор Нобс… — промълви Кост В Гърлото с все същия равен глас.

— Да. Вижте какво, Ваймс искаше от мен да не…

— _Ваймс_ ли ти каза, че Ноби Нобс е върколак?

— Ами… не го каза направо. Сам се досетих. И Ваймс поиска от мен да не разгласявам…

— … че ефрейтор Нобс е върколак ли?

— Да.

— Господинчо, Ноби не е никакъв върколак. И на вид, и по душа. Друг въпрос е дали можеш да го наречеш човек, ама изобщо не е ликро… ликна… скапан ликантроп, чатна ли?

— А пред чия муцуна хвърлих току-що воняща бомбичка? — победоносно възрази Уилям.

Във внезапната гробна тишина се чу шуртене на тънка струйка.

— Господин Кост?… — смутено подвикна Уилям.

— Какво имаше в бомбичката? — едва смънка гласът.

— Според мен маслото от скалатин беше най-силната съставка.

— И ти метна тая гадост точно под носа на един върколак? Господин Ваймс ще превърти — отбеляза някак разсеяно Кост В Гърлото. — Ще побеснее по-зле и от Библиотекаря, когато му кажеш, че е маймуна. Ще измисли нов начин да се разяри, за да го изпробва специално върху тебе…

— Значи трябва по-скоро да видя кучето на Ветинари. — Уилям извади чековата си книжка. — Ще ви напиша чек за петдесет долара. Повече не мога да си позволя.

— Тая пък измишльотина каква е?

— Съвсем законно платежно средство.

— О, страхотно — кисело подхвърли Кост В Гърлото. — Ама не вярвам да ми е от полза, щом те тикнат в килията.

— Господин Кост, в момента двама изключително неприятни мъже са излезли на лов за всички териери в града…

— Териери ли?! — прекъсна го гласът. — Всички ли?!

— Да. И макар че не очаквам от вас да…

— Ама… само породистите или и онези, които случайно малко приличат на териери?

— Доколкото видях, не искаха удостоверение за родословие.

Кост В Гърлото отново млъкна.

— Петдесет долара… — напомни след малко Уилям.

Накрая откъм балираната слама се чу:

— Добре. Тая вечер. На Сбъркания мост. Ела сам. И… аз няма да съм там, но ще ти пратя… водач.

— На чие име да напиша чека? — сепна се Уилям.

Не дочака отговор. След малко се премести, за да погледне зад сламата. В нея шумолеше нещо. Вероятно плъхове, защото в балите не би се побрал човек.

Кост В Гърлото явно беше много ловък хитрец.

— И как ще стане? — попита Захариса, като се постара да гледа умно.

Предпочиташе да се разсейва с това, за да не мисли за разни непознати, които могат пак да нахлуят.

— Как ли? Ами бавно… — изсумтя Добровръх и продължи да човърка в пресата. — Схвана ли вече, че така ще печатаме всеки брой доста по-дълго?

— Изкахте цвят — ето ви го — намуси се Ото. — Не зте зпоменавали нищо за бързина.

Захариса се обърна към експерименталния иконограф. Бездруго напоследък повечето снимки бяха цветни. Само най-евтините духчета рисуваха в черно-бяло, макар Ото да настояваше, че такива снимки били „изкузтво зами по зебе зи“. Но цветният печат…

Четири духчета седяха на ръба и си подаваха мъничка цигара. Наблюдаваха любопитно усъвършенстването на пресата. Три носеха очилца в различни цветове — червено, синьо и жълто.

— Хъм, без зелено… — промълви момичето. — Значи… ако има нещо зелено, стига да съм разбрала правилно, Гутри ще види и нарисува… синьото в него — едното духче й помаха с ръчичка, — а Антон ще види и нарисува жълтото в същото нещо. И когато пуснете пресата…

— … бавно, ама много бавно — изръмжа тихичко Добровръх. — Защо по-добре не обиколим читателите по домовете, та да им разкажем направо какво има в броя?

Захариса взе един от пробните отпечатъци със снимката на пожара. За огъня нямаше никакво съмнение — ето ги червените, жълтите и оранжевите пламъци. Да, имаше и синьо небе, големите изглеждаха почти нормално с този червеникавокафяв оттенък, но лицата на хората… Те като че подсказваха особено опасна епидемия в града. Да речем, от „шарена смърт“, прецени момичето.

— Това е замо началото — успокои я Ото. — Ще позтигнем и по-добро качезтво.

— По-добро, но не и по-бързо — заяде се Добровръх. — Така ще печатаме по двеста броя на час. Най-много двеста и петдесет, ама към края на деня някой от нас ще си търси пръстите… Съжалявам, повече от това няма как да направим. Ако имахме един ден да поработим върху пресата…

— Тогава пуснете петстотин цветни броя, другите да са черно-бели — с въздишка реши Захариса. — Поне ще привлечем внимание.

— Щом онези от „Везтителя“ видят първия брой, ще зе дозетят как зме го направили — предупреди Ото.