Тери Пратчет - Истината

Бе си спечелил много врагове, но това не го плашеше, защото враговете му бяха мъртви до последния. Тъмната светлина обаче сякаш подпали разни кътчета в главата му. Вече му се привиждаше, че всички врагове не са изчезнали от света, а само са се сврели някъде далеч и сега го гледат оттам. И то далеч само от неговата гледна точка — биха могли да се пресегнат и да го докопат.

Нямаше намерение да сподели дори с господин Лале какво прозря в тъмния проблясък — имаха нужда от всички пари, които успеят да измъкнат, защото беше време да се оттеглят от бизнеса.

Господин Шиш не бе задълбавал в теологията, макар че придружаваше партньора си при посещенията на немалко по-богати храмове и катедрали. Веднъж дори очистиха един висш жрец, който бе дръзнал да преметне в сделка някой си Франк Набс с прозвище Болта. Но и малкото, което знаеше, му подсказваше, че моментът е особено подходящ да прояви искрен интерес. Чудеше се дали да не прати скромни суми на храмовете или поне да им върне някои от отмъкнатите вещи. Защо да не се откаже от телешкото във вторник или каквото там се полага да прави? Може би така ще се отърве от усещането, че някой му е отвинтил темето.

Но всичко това можеше да почака. В момента неписаните правила им позволяваха да избират. Или да изпълняват точно нарежданията на Въртел, за да затвърдят славата си на изпълнители, или да очистят и Въртел, и който друг е наблизо, а може би и да запалят някой квартал на тръгване. Нямаше да им навреди да се сдобият и с такава слава, за да е ясно какво се случва, ако са ядосани.

— Първо ще… — Господин Шиш се задави. — Има ли някой зад гърба ми?

— Няма.

— Май чух… стъпки.

— Само ние сме тук.

— Добре. Добре… — Господин Шиш се разтресе, но си оправи сакото и изгледа партньора си. — Защо не се поизтупаш малко? Пак си се наръсил целият с някакъв прах!

— Ама ме държи бодър — похвали се господин Лале. — И наежен.

Шиш въздъхна. Партньорът му вярваше сляпо в съдържанието на всяко следващо пакетче, ако ще да беше забъркано от прах срещу бълхи и пърхут.

— Силата не помага срещу такива като Въртел.

Господин Лале разкърши пръстите на ръцете си.

— Помага срещу всекиго.

— Не става така. Тип като него може да си наеме биячи колкото щеш. — Господин Шиш се потупа по джоба. — Но е време адвокатът да се запознае с малкото ни приятелче.

Тайфата разглеждаше с интерес мокрите териери, скупчени около техния огън. Изобщо не си занимаваха главите с въпроса как чувалите се бяха озовали върху плътната повърхност на реката. В Анкх падаше какво ли не. Само малко се чудеха, че този път измъкнаха толкова животинки наведнъж.

Човекът с патока пак се взря в подгизналите, плюещи вода кучета и промърмори:

— Ех, Гаспод да беше тук… Той знае какво става…

— Значи искате стъкленица — сдържано повтори аптекарят.

— Запечатана с восък — напомни Уилям.

— И да сложа в нея по една унция…

— … масло от анасон, масло от синя камбанка и масло от скалатин.

— С първите две е лесно — увери го аптекарят. — Но нима не сте осведомен, че и в целия град няма да съберете цяла унция масло от скалатин? Капчица колкото върха на карфица струва петнадесет долара. Разполагам с количество колкото за мъничка чаена лъжичка и го съхранявам в запоена оловна кутия под вода.

— Добре, ще взема капка колкото върха на карфица.

— Няма да го измиете от ръцете си, ако ще да си ожулите кожата. Всъщност никой лаик не би трябвало да…

— В стъкленица — търпеливо натърти Уилям. — Запечатана с восък.

— Но вие дори няма да усетите миризмата на другите масла! За какво са ви тогава?

— Един вид застраховка — обясни Уилям. — А, да… след като запечатате стъкленицата, измийте я с етер, после измийте и етера.

— Нещо незаконно ли замисляте? — настръхна аптекарят, но изражението на Уилям го укроти. — Извинете за любопитството…

Влезе в задната стаичка да изпълни поръчката, а Уилям се отби в още едно-две магазинчета. Купи си чифт дебели ръкавици.

Когато се върна, аптекарят тъкмо оставяше стъкленицата на тезгяха. Беше пълна с течност, в която плуваше по-малко съдче.

— Вода — обясни аптекарят, след като извади запушалките от носа си. — Изнесете я внимателно, моля ви. Изтървете ли я тук, прощаваме се с обонянието си.

— На какво мирише всъщност? — сети се да попита Уилям.

— Ако кажа: „На вкиснато зеле“, няма да придобиете и най-бледа представа за истината…

После Уилям се запъти към пансиона. На госпожа Еликсирска не й допадаше квартирантите да се прибират посред бял ден, но в момента беше готова да си затваря очите за постъпките му. Само му кимна.