Тери Пратчет - Истината

— Бързо! — профуча Захариса покрай Уилям. — Гунила, дръж му ръцете! Предполагах, че ще се случи рано или късно… — Махна на другите джуджета. — Двама да му хванат краката! Дремчо, в бюрото си имам голямо парче кървавица!

— „Ще крача аз под злънцето, не ще зе звирам в зенките…“ — фалшиво запя Ото.

— О, богове, очите му светнаха в червено! — затюхка се Уилям. — Какво да сторим?

— Защо не опитаме пак да му отсечем главата? — обади се Бодони.

— Що за нелепа шега! — озъби се Захариса.

— Шега ли? Аз хиля ли се?

Ото се надигна и псуващите джуджета увиснаха като украса по наглед кльощавото му тяло.

— „… и в бури, и нощи ужазни борбата з порока не зпира…“

— Ама той бил силен като бик! — оплака се Добровръх.

— Я почакайте, може би ще му олекне, ако го подкрепим! — Захариса порови в чантичката си и измъкна синя брошурка. — Минах сутринта през тяхната организация на Касапската алея. Това им е песнопойката. Толкова е трогателно… — заподсмърча отново.

— Искаш да пеем в хор ли? — смая се Добровръх, чиито крака се люшкаха над пода.

— Само за да го насърчим! — Захариса си попиваше сълзите с кърпичка. — Нали виждате, че се бори със себе си! И даде живота си за нас!

— Да, ама после пак си го взе!

Уилям се наведе и измъкна нещо изпод парчетата на иконографа. Духчето беше избягало отдавна, но остана нарисуваната от него картина. Дали нямаше да се виждат…

Не беше добра снимка на мъжа, който се представи като брат Шиш. Лицето му приличаше на бяла ряпа в сиянието, което човешките очи не съзираха. Но сенките зад него…

Уилям се вгледа отблизо.

— О, богове…

Сенките зад него бяха като живи.

Валеше суграшица. Брат Шиш и сестра Лале тичаха и се подхлъзваха на всяка крачка. В мъгливия въздух зад тях отекваха пронизителни подсвирквания.

— Хайде, де! — кресна Шиш.

— Ама тия …ани чували тежат!

Някой надуваше свирка от едната им страна. Господин Шиш не бе свикнал с подобно отношение. Стражниците не би трябвало да си вършат работата нито настървено, нито организирано. В досегашните преследвания стражниците от други градове си знаеха каква е задачата им — да се откажат пъшкайки на втория ъгъл. Вече се ядосваше. Анкх-морпоркските стражници се държаха непочтено.

— Я ги хвърляй в реката, щом бездруго сме на моста!

— Нали уж искахме да намерим…

— Все тая! Отърви се от всички! Веднага! И край на проблемите!

Сестра Лале изгрухтя с одобрение и се хързулна към парапета. Двата скимтящи и лаещи чувала полетяха надолу.

— Ей, ти чу ли изобщо …ано цопване? — обезпокои се сестра Лале и понечи да надникне през снежната завеса.

— На кого му пука? Тичай!

Господин Шиш потръпна. Не знаеше какво му сториха в онази барака, но все му се струваше, че е минал по собствения си гроб.

Май не само стражниците го бяха подгонили. Хукна още по-бързо.

С неохотно, но съвършено изпетите съзвучия — никой не може да пее в многогласна хармония като група джуджета — на „Нека смуча изворна вода“ 11 11 При други обстоятелства би било вероятно това желание да се чуе от устите на джуджета, колкото и една крава да изпее „Нека ме залеят с чуден сос“. май успяваха да успокоят Ото.

Освен това извадиха най-сетне твърде неприятната на вид аварийна кървавица от чекмеджето. За един вампир тя беше като картонена цигара за гибелно пристрастения пушач, но все пак имаше в какво да впие зъби. Когато Уилям успя да откъсне поглед от смразяващите сенки на снимката, Захариса вече бършеше челото на Ото с кърпичката си.

— О, пак зъм неопизуемо зазрамен… Къде да зкрия лицето зи…

Уилям обърна снимката към него.

— Ото, какво е това?

В сенките се различаваха пищящи усти. Имаше ококорени очи. Естествено не мърдаха, щом някой се взреше в тях, но при втория поглед оставаше вледеняващото впечатление, че не са на същите места.

Ото се разтрепери.

— Ох, защо ли използвах наведнъж взички змиорки…

— И какво?

— Ама че страхотия! — ахна Захариса и веднага се извърна.

— Много змущаващо — мърмореше Ото. — Очевидно за излъчвали озобено зилно…

— Обясни ни!

— Е… Нали зте чували, че иконографът не лъже?

— Разбира се.

— Така ли? Ами… На зилна тъмна зветлина знимката наизтина не лъже. Тя разкрива истината пред тъмния взор на зъзнанието… — Помълча и въздъхна. — Ах, колко жалко, пак не чувам зловеща гръмотевица. Поне бихте могли да погледнете уплашено към зенките в зтаята…

Всички глави едновременно се завъртяха към сенките в ъглите и под тавана. Там нямаше нищо освен прашни паяжини.