Тери Пратчет - Истината

Уилям осъзна колко се е сгорещил от присъствието на Захариса в обятията му. В живота си, посветен на приятното редене на думи, не бе и мечтал… „И още как си мечтал — поправи го вътрешният редактор. — По-добре кажи, че не си очаквал.“ Да, де, не бе и очаквал да го споходи такова преживяване.

— _Ужасно_ съжалявам — смънка той.

„Благородна лъжа — отбеляза вътрешният редактор. — Все едно благодариш на леля си за подарените прекрасни носни кърпички. Няма страшно, простено ти е.“

Отдръпна се предпазливо и стана. И джуджетата се изправяха неуверено. Едно-две от тях повръщаха шумно.

Тялото на Ото Вик лежеше сгърчено на пода. Брат Шиш бе замахнал майсторски в движение.

— О, богове — изграчи Уилям. — Що за страхотия… Трябва да… направим нещо за него…

— Извинете? Някой чува ли ме?

Гласът отекна изпод работната маса. Добровръх се наведе.

— Олеле…

— Какво има пък сега? — трепна Уилям.

— Моля ви, измъкнете ме оттук най-позле!

Добровръх се намръщи, но бръкна под масата. А гласът не млъкваше:

— О, каква гадозт, тук има умрял плъх. Зигурно някой зи е изтървал обяда, що за небрежнозт… Не за ухото, моля, не за ухото… Хванете ме за козата, моля…

Ръката се измъкна, хванала главата на Ото. Очите огледаха бързо стаята.

— Взички ли за добре? — попита вампирът. — Размина ни зе на козъм, нали?

— Ото… а т-ти добре ли си? — заекна Уилям.

Май току-що бе спечелил състезанието за най-тъпия въпрос на годината…

— Моля? О, да. Да, така ми зе зтрува. Не мога да зе оплача. Замо че изглежда, че за ми отзекли главата. Взе пак е неудобно, не мизлите ли…

— Това не е Ото — отрече тресящата се Захариса.

— Той е, разбира се — отсече Уилям. — Кой друг може да е…

— Ото беше по-висок — избълва момичето и се разкикоти.

Уилям прихвана Захариса, за да не падне. Знаеше, че от такъв кикот човек може да си умре като едното нищо.

Джуджетата също се разсмяха, но вампирът не се присъедини към тях особено въодушевено.

— Ами да. Хо-хо-хо. Прочутото анкх-морпоркзко чувзтво за хумор. Каква змешна шегичка. Не зе притезнявайте от мен… Гозподин Добровръх, бихте ли ме отнезли при моето тяло? Трябва да е някъде наблизо.

— Искаш ли… Да опитаме ли… С пришиване ли става… — ломотеше джуджето.

— Не. Оздравяваме бързо — увери го вампирът. — А, ето го. Така, може ли зега да ме озтавите до него? Обърнете ме още малко… Зценката е малко змущаваща, ако зе дозещате… Както да пузнеш една вода…

Все още примижалите от тъмната светлина джуджета се извърнаха. След миг чуха:

— Готово, можете да гледате.

Цял и невредим, Ото седеше на пода и си бършеше шията с кърпичка.

— Нищо не ми зтава без трепетликов кол в зърцето — допълни, щом видя как са се опулили към него. — И така… какво зе злучи взе пак? Джуджето ми каза да им отвлека вниманието…

— Откъде да знам, че ще използваш тъмна светлина? — сопна му се Добровръх.

— Ха, какво чувам? Замо земните змиорки бяха заредени, а ти изкаше да измизля нещо веднага! Какво друго очакваше да зторя? Аз зъм зе превъзпитал!

— Ама тая светлина носи лош късмет! — разсърди се джуджето, което Уилям бе запомнил с прякора Дремчо.

— О, нима? — възкликна Ото. — И кой зпоред теб имаше лош къзмет? Аз ще трябва да зи пера якичката!

Уилям се мъчеше да успокои някак Захариса, но тя още трепереше.

— _Какви_ бяха тези хора? — прошепна момичето.

— Ами… не знам точно… но търсеха кучето на лорд Ветинари… И тази… сестра Дженифър имаше чудат вид…

Захариса прихна презрително.

— В училище съм виждала и по-страшни от нея. Сестра Креденца можеше да прегризе врата. Но да говорят така!… Знам, че това нейно „…ано“ беше мръсна дума. Поне както я казваше. А жрецът имаше нож!

Зад тях Ото затъваше в неприятности.

— Използваш я да правиш снимки ли?! — развика се Добровръх.

— Ами да.

Няколко джуджета се плеснаха по бедрата и изпълниха останалите жестове от пантомима, която намеква грубо, че не е за вярване колко тъпи могат да бъдат някои хора.

— И ти знаеш, че е опасно! — изръмжа Добровръх.

— Някакво зи зуеверие! — разгорещи се и Ото. — А взичко е толкова прозто! Вероятно зобзтвеният морфичен отпечатък на индивида взаимодейзтва з резоните, тоезт чазтиците-неща, в някакво фазово прозтранзтво зъглазно теорията за времевото зъглазуване. Така предизвиква възникването на множезтво лишени от позока пробиви, които зе презичат з илюзията за назтояще и пораждат метаморфни образи в зъответзтвие з шаблоните на квазиизторичезката екзтраполация. Е, видяхте ли? Нищо загадъчно няма!