Тери Пратчет - Истината

— Нямаме достатъчно реклама. „Вестителят“ помества огромни реклами на гилдиите. Това ще ни поддържа, а не историйки колко тежало златото.

— А аз какво трябва да направя?

— Измисли начин да получаваме повече реклама!

— Не е моя работа! — кресна Уилям.

— Но е начин да си запазиш работата! При нас носят само обяви „пени за редче“, и то хора, които продават бабешки лекове и пенкилери!

— Защо пък не? Пенитата се трупат!

— Значи искаш хората да ни знаят като „Вестника, където пробутват бандажи за херния“?

— А бе… извинете ме, ама ще правим ли брой или не? — намеси се Добровръх. — Не че не се забавляваме, обаче заради цвета бездруго ще стане по-бавничко.

Уилям и Захариса се огледаха. Бяха център на вниманието.

— Знам колко е важно за теб — сниши глас момичето. — Но с тази… политика трябва да се занимава Стражата, не ние. Това исках да ти кажа.

— Те са в задънена улица. Ето какво се опитваше да ми подскаже Ваймс.

Захариса погледа каменната му физиономия. Наведе се напред и го стресна, като потупа ръката му.

— Ето, значи все пак правиш нещо.

— Ха!

— Ами щом се канят да помилват Ветинари, може би се боят от теб.

— Ха! И за кого говориш всъщност?

— Е… сам знаеш… За онези, от които зависи всичко. Те сигурно четат вестника.

Уилям й се усмихна бледичко.

— Утре ще измислим кой да се занимава с рекламите. И без това имаме нужда от още хора. Ъ-ъ… Аз излизам да се поразходя. И ще ти донеса ключа.

— Какъв ключ?

— Нали искаше рокля за бала?

— А, да. Благодаря ти.

— И не вярвам онези двамата да се върнат. В целия град едва ли има друга барака, в която да са вперени толкова погледи.

„Защото Ваймс иска да види кой ще ни налети следващия път…“ Предпочете да не изрича това на глас.

— Какво си намислил?

— Първо ще се отбия в най-близката аптека, после ще мина през квартирата си да взема ключа, а накрая… ще отида да поприказвам с един човек за едно куче.

Новата фирма нахълта вихрено в безлюдната голяма къща. Побързаха да залостят вратата.

Господин Лале съдра от себе си одеждите на богобоязлива невинност и ги захвърли на пода.

— _Казах ли ти,_ че …аните хитри планчета само се дънят!

— _Вампир…_ — изсъска господин Шиш. — Това е болен град, господин Лале.

— Какво ни стори той с онова …ано нещо?

— Беше някаква снимка.

Господин Шиш стисна клепачи за миг. Главата много му тежеше.

— Е, аз бях предрешен — отдъхна си господин Лале.

Господин Шиш само вдигна рамене. Дори ако партньорът му нахлупеше желязна кофа на главата си (която сигурно би ръждясала за броени минути), никой не би се затруднил да го разпознае.

— Не вярвам това да ни помогне…

— _Мразя_ …аните снимки — изръмжа господин Лале. — Помниш ли к’во стана в Мулдава? Като разлепиха обявите? Вредно е за здравето да си гледаш муцуната по стените, а отдолу да пише „Жив или мъртъв“. Все едно не могат да решат какъв те искат. Все тая… Май се отървахме от онова …ано куче.

— Не се знае.

Лицето на господин Шиш се сгърчи. Главоболието ставаше твърде досадно.

— А, свършихме …аната работа — прецени господин Лале. — Никой нищичко не каза за …ани вампири и върколаци. Остава си техен …ан проблем! Казвам ти да очистим тъпанарчето, да си приберем парите и да отпрашим към Псевдополис или накъдето ще да е!

— Значи да се отметнем от договора?

— Че как иначе, щом го дописват всеки ден!

— Някой обаче ще намери Чарли. Като гледам, тук мъртъвците не остават трупове задълго.

— Мисля си, че мога да направя нещичко по въпроса — увери господин Лале.

Господин Шиш си подъвка устните. По-добре от партньора си съзнаваше, че в техния бизнес трябва да разчитат и на… доброто си име. Никой нищо не записваше, но пък се приказваше на ухо. Новата фирма понякога се свързваше с играчи тежка категория, които се заслушваха в мълвата…

Но и господин Лале имаше право. Този град започваше да им къса нервите. Вампири и върколаци… не беше правилно да им ги натресат на главите. Направо своеволие. И все пак…

… има различни начини да си опазиш доброто име.

— Май пак е време да отидем при нашето приятелче адвоката и да му обясним това-онова — проточи господин Шиш.

— Ами да! — подкрепи го господин Лале. — После ще му откъсна …ата глава.

— Така няма да убиеш зомби.

— Хубаво, щото искам да види къде ще му я завра.

— А после… пак ще наминем към онзи вестник. Щом притъмнее.

За да вземат снимката. Сериозна причина. Можеш да се оправдаеш с нея пред целия свят. Но имаше още една. Избликът на… мрак бе раздрусал съсухрената душа на господин Шиш. И сега го заливаше порой от спомени.