Тери Пратчет - Истината

Главата му сякаш сама се завъртя на другата страна. Видя и старицата с двата бастуна, която креташе през улицата, без да подозира за напиращата смърт. Видя шала на главата й, бялата коса…

Някой профуча край него. Мъжът се извъртя във въздуха, докосна с рамо калдъръма, претърколи се, сграбчи бабата и скочи отново…

Неуправляемата каруца се понесе с грохот нататък сред гейзери от пара и киша. Впрягът реши да свърне наляво, щом стигна до кръстовището. Тежкотоварната кола не пожела да го последва. Меле от копита, конски глави, колела, кал и писъци продължи направо, помля витрините на няколко магазина, но накрая каруцата се заби в каменна колона и спря изведнъж.

В съответствие със законите на физиката и на повествованието товарът не се укроти. Буретата разкъсаха въжетата, изхвърчаха с трясък на улицата и се затъркаляха. Няколко се натрошиха и заляха калдъръма с пяна. Другите трополяха и се блъскаха. Веднага приковаха вниманието на всеки останал прав гражданин, който можеше да разпознае половин тон бира, внезапно лишена от надзор.

Уилям и Захариса се спогледаха.

— Така… аз ще запиша всичко, ти бягай да доведеш Ото! — произнесоха в един глас и се наежиха.

— Добре, добре — побърза да смънка Уилям. — Бутни няколко пенса на някое хлапе да изтича при Ото, а аз ще поговоря с Храбрия стражник, който спаси Възрастната дама от Сигурна смърт. Ти опиши Големия хаос. Спогодихме ли се?

— Ще намеря хлапе за поръчката — съгласи се Захариса и извади своя бележник, — но ти ще опишеш катастрофата и Неочаквания бирен фест, а аз ще си поговоря с Белокосата баба. Човешкият аспект, нали се сещаш?

— Както кажеш! — отстъпи Уилям. — Спасителят е капитан Керът. Провери дали Ото го е снимал и запиши възрастта му!

— Непременно!

Уилям закрачи към тълпата около разнебитената каруца. Мнозина се отдалечаваха, гонейки буретата, и ехтящите писъци подсказваха, че жадните хора не разбират колко е трудно да спреш петстотин литра бира в дъбово буре, когато са набрали инерция.

Старателно записа името на фирмата, отбелязано на канатите. Двама мъже помагаха на конете да се изправят, но нямаха вид на хора, които се занимават с доставки на бира. По-скоро приличаха на типове, които охотно помагат на залутали се коне, отвеждат ги в домовете си и се опитват да ги успокоят, дори ако се наложи за целта да пребоядисат тук-там козината им и да се закълнат, че са ги купили преди две години.

Уилям си избра зяпач, който в момента поне на пръв поглед не вършеше нищо незаконно.

— Изв…

Бдителният гражданин забеляза бележника.

— Всичко видях!

— Така ли?

— Беше у-жас-на сцена — започна да диктува мъжът. — Но страж-ни-кът се опъл-чи срещу смъртта, за да спа-си ста-ра-та да-ма, и зас-лу-жа-ва медал за това.

— Нима? — промърмори Уилям, макар че моливът му бързо запълваше страницата. — А вие сте?…

— Семюъл Арбластър (43 г.), каменоделец, „Канала“, номер 11Б.

— И аз видях всичко — настойчиво се обади жената до него. — Г-жа флори Пери, руса майка на три дечица, „Кукличките“. Замалко да нас-та-не същинска ка-сап-ни-ца.

Уилям отдели един миг да впие поглед в молива си. Да, наистина беше някаква вълшебна пръчица…

— А къде е иконографистът? — с надежда се огледа госпожа Пери.

— Ъ-ъ… още не е дошъл…

— О… — разочарова се тя. — Жалко за родилката със змията, нали? Сигурно е отишъл да снима горката жена.

— Ъ-ъ… не, надявам се…

Следобедът се проточи. Едно буре нахлу в бръснарница, където се пръсна. Появиха се работници от пивоварната и се сбиха с неколцина нови собственици на буретата, които упорстваха, че им се полагала награда за спасеното имущество. Предприемчив човек заби канелка в едно буре направо насред улицата и отвори временна бирария. Ото дотича. Засне спасителите на буретата. Засне боя. Засне Стражата, дошла да арестува онези, които още се държаха на краката си. Засне белокосата старица и гордия капитан Керът. От вълнение засне и палеца си.

Откъдето и да погледнеш, чудесна история. Уилям вече се бе върнал в редакцията на „Вестника“ и дописваше своята част от репортажа, когато се сепна.

Бе видял как всичко се случва пред очите му. И бе посегнал за бележника си. Сподели със Захариса, че това го безпокои.

— Но защо?… „Безстрашен“ със „з“ и „с“ ли се пише?

— Да. Ами защото… не се опитах да направя нищо. Първо си помислих: „Ето една история, трябва да я опишем.“

— Как иначе? — вдигна рамене Захариса. — Пресата ни е притиснала в ъгъла.