Тери Пратчет - Истината

— Ех, богове… — промърмори през зъби. — Кметът на Куирм бил улучен от метеорит… отново.

— Възможно ли е това? — намръщи се Захариса.

— Явно е възможно. Пише ни господин Пюн от канцеларията на местния градски съвет. Много разсъдлив човек, но лишен от въображение. Подчертава, че този път метеоритът издебнал кмета в една глуха уличка.

— Сериозно? Синът на жената, от която си купуваме чаршафите, е лектор по Отмъстителна астрономия в Невидимия университет.

— Дали би поискал да цитираме мнението му?

— Усмихва ми се, когато се видим в магазинчето — твърдо заяви Захариса. — Ще поиска.

— Ами-и, щом можеш да…

— Добър ви ден, хора!

Господин Уинтлър вече стоеше с картонена кутия в ръце пред преградата на редакцията.

— Ох… — отрони Уилям.

— Само погледнете това нещо — подкани ги господин Уинтлър, който не би схванал намек дори да е увит около оловна тръба.

— Според мен показахме прекалено много смеш…

Уилям се задави.

Човекът извади от кутията голям картоф. На бучки. Уилям ги бе виждал често. Приличаха на лица, ако си склонен да се смееш на всичко. Сега обаче не се наложи да насили въображението си. Имаше лице. И то твърде подобно на онова, което наскоро го зяпаше безумно. Помнеше го добре, особено когато се будеше в три сутринта.

— Това… не е… особено… забавно — изпелтечи Захариса, озъртайки се към Уилям.

— Изумително, нали?

— Ъ-ъ… Очите ли ме лъжат — смънка Уилям, — или то наистина гледа някак изненадано?

— Ами да, тъкмо така зяпа — потвърди Захариса.

— Току-що ли го изровихте? — попита Уилям.

— А, не. Стоял си е в чувала от месеци.

… и влакът на окултните съмнения се катурна от релсите на мисълта в главата на Уилям. Но… Вселената си е смахнато място. Причина и следствие, следствие и причина… Беше готов обаче по-скоро да си откъсне ръката, отколкото да напише това.

— Какво ще го правите? Ще го варите ли?

— Ами, как ви хрумна! Тоя сорт бъка от скорбяла. Ще го препечем на фурна.

— Да… Да. Чудесна идея. Нека се препече, господин Уинтлър. Нека се препече.

Стрелката на часовника се въртеше.

Един репортер се върна да съобщи, че Гилдията на алхимиците пак се е взривила, и попита дали се брои за новина. Повикаха Ото от професионалното му убежище в мазето и го пратиха да снима. Уилям довърши обзора на вчерашните събития и го даде на джуджетата. Някой надникна да сподели, че на площад „Сатор“ имало голяма тълпа, защото Ковчежникът (71 г.) седял на покрив седем етажа над земята и зяпал отнесено. Захариса усърдно боравеше с молива и зачеркваше всяко прилагателно в информацията за сбирка на Кръжока по аранжиране на цветя. Това беше достатъчно, за да я съкрати наполовина.

Уилям отскочи да види какво става с Ковчежника, върна се и написа кратък абзац. Странните деяния на магьосниците не бяха новина. Нали затова са магьосници?

Пусна листа в кутията „За набор“ и се озърна към пресата.

Голяма, черна и сложна. Без очи, без лице, без живот… Но тя отвърна на погледа му.

„Няма нужда от древни олтари за жертвоприношения, стига ни и самата преса. Лорд Ветинари не измисли най-добрия повод за опасения.“ Докосна челото си. Белегът от буквата бе избледнял отдавна.

„Ти ме беляза… Е, аз пък разкрих тайната ти…“

— Да си ходим — предложи той.

Заетата Захариса вдигна глава.

— Какво казваш?

— Да излезем навън. Още сега. Да се разходим, да пием чай, да се помотаем по магазините. Само да не киснем тук. Не възразявай, моля те. Облечи си палтото. Веднага. Преди тя да се е усетила. Преди да измисли как да ни попречи.

— За кого говориш?!

Той смъкна палтото си от закачалката и хвана ръката й.

— _Няма_ време да ти обяснявам!

Захариса му позволи да я издърпа на улицата. Едва тогава Уилям вдиша дълбоко и се отпусна.

— Сега имаш ли нещо против да ме просветиш за какво бърбореше преди малко? — заяде се Захариса. — Защото вътре оставих цяла камара несвършена работа.

— Знам. Да вървим. Вероятно не сме на безопасно разстояние.

— Ами работата?!

— Е, какво толкова? Няма да избяга до утре, нали?

Захариса се поколеба.

— Час-два няма да ни навреди…

— Добре. Да тръгваме тогава.

Стигнаха до кръстовището на Шосето на петмезената мина и Брястовата улица, но не можаха да се изплъзнат.

По улицата се разкрещяха хора. Уилям се обърна тутакси и видя голяма каруца на пивоварната, дърпана от четири побеснели коня. Минувачите едва успяваха да се разбягат от пътя й. Копита колкото супници размятаха кал и лед. Виждаше отчетливо метала по хамутите, лъскавата козина, изпаренията…