Уилям млъкна внезапно. Когато остро токче ти одере кожата на глезена, обикновено постига желаното въздействие.
— „Вестникът“ приема с радост — засия Захариса.
— Великолепно. В такъв случай…
— Аз обаче дръзвам да поискам една услуга, откровено казано — промърмори Уилям.
Ветинари се усмихна.
— Но, разбира се! Ако мога да бъда полезен с каквото и да било на „Вестника“…
— Дъщерята на Хари Краля се омъжва. Вие ще присъствате ли на сватбеното тържество?
Тайничко заликува — този път погледът на Патриция се изпразни просто защото нямаше с какво да бъде запълнен. Дръмнот обаче зашепна в ухото му.
— А, Хари Краля… — проточи лорд Ветинари. — Същинско въплъщение на духа, създал нашия град, какъвто го виждаме сега. Често изтъквам това, нали, Дръмнот?
— Няма съмнение, сър.
— Непременно ще присъствам. Предполагам, че същото ще сторят и много видни личности от града, нали?
Въпросът сякаш увисна изящно във въздуха.
— Ще се радвам да бъдат колкото се може повече — сподели Уилям.
— И ще има шествие с колесници, златни диадеми и прекрасни рокли? — промълви Патрицият може би на дръжката на бастуна си.
— В изобилие.
— О, да, убеден съм, че ще дойдат — подхвърли лорд Ветинари.
Уилям вече знаеше, че Хари Краля ще поведе дъщеря си към олтара край повече тузари, отколкото си е мислил, че някога ще види накуп. А макар че в света на Краля нямаше много място за букви, с числата той боравеше вещо. Съпругата му пък щеше да изпадне в щастлива истерия от чист пасивен снобизъм.
— А в замяна — изрече Патрицият — ви моля да не разстройвате Командир Ваймс… — той се прокашля — …повече от необходимото.
— Вярвам, че ще теглим задружно колата, сър.
Веждите на Ветинари пак се извиха.
— О, най-искрено се надявам да не сте прав. Задружното теглене на колата е цел на деспотизма и тиранията. Свободните хора теглят всеки в своята посока. — Той се усмихна. — Няма друг път за прогреса. Желая ви приятен ден.
Кимна им и излезе.
— Защо всички още се мотаете тук? — разсърди се Уилям, когато магията се разсея.
— Ами… ние още не знаем какво трябва да вършим — напомни посърналата госпожа Тили.
— Вървете и намерете неща, които хората биха искали да прочетат във вестника — нареди Захариса.
— И неща, които хората не биха искали да прочетат — добави Уилям.
— И да са интересни! — довърши тя.
— Като оня порой от кучета по-миналия месец ли? — уточни О’Бискит.
— Нямаше никакъв порой от кучета по-миналия месец! — сгълча го Уилям.
— Но…
— Едно кутре не е порой. И то падна от отворен прозорец. Я ме чуйте — не ни интересуват дъждове от домашни любимци, случаи на спонтанно самозапалване и отвличане на хора в смахнати летящи домакински съдове…
— … освен ако всичко това не се случи наистина — прекъсна го Захариса.
— Новините са необикновените случки…
— … и обикновените — допълни Захариса и смачка на топка дописката от Анкх-морпоркското дружество на любителите на смешни зеленчуци.
— Да, обикновените също — съгласи се Уилям. — Но новини има най-вече, когато някой някъде не иска да пуснете нещо във вестника…
— … освен когато и там ги няма — вметна Захариса.
— Новините са…
Всички чакаха учтиво, а той стоеше с отворена уста.
— Новините… ами има ги според случая — отсъди той. — Попаднете ли на новина, ще я познаете. Ясно ли е? Добре. Сега вървете да ми намерите новини.
— Малко рязък стана накрая — укори го Захариса, когато новоизлюпените репортери се изнизаха навън.
— Слушай, мислех си… Ами… беше смутно време…
— … разни хора се мъчеха да ни убият, теб те тикнаха зад решетките, кучешка напаст мина из града, редакцията се подпали, ти се държа нагло с лорд Ветинари…
— Да, така си е… Значи няма страшно, ако ти и аз… нали разбираш… ти и аз… си освободим следобеда? В края на краищата — отчаяно изтърси Уилям — никъде не е написано, че всеки ден трябва да има брой, нали?
— Освен горе под главата на първа страница — напомни Захариса.
— Да, но не бива да вярваш на всичко написано във вестниците.
— Е… добре. Само да си довърша репортажа…
— Имаш поща, господин Дьо Слов.
Едно от джуджетата стовари цяла купчина на бюрото му. Уилям изпъшка и я прегледа набързо. Имаше няколко пробни съобщения по семафора от Ланкър и Сто Лат. Вече проумяваше, че ще се наложи да замине и да обучи на място няколко истински новинари, защото не предвиждаше добро бъдеще за тежките дописки от селски магазинери, за които плащаше по пени на редче.
Читать дальше