Тери Пратчет - Истината

— От кого — смънка под носа си Уилям.

— Ами не може просто така да записва каквото му скимне, нали? Представете си, че запише нещо, което ние не искаме да записва?

Ваймс се вторачи немигащо в очите на Уилям и подхвърли:

— Никой закон не го забранява.

— Лорд Дауни, да разбирам ли — попита Уилям, — че лорд Ветинари няма да бъде съден?

Озадаченият Дауни се озърна към Въртел.

— Може ли да ме пита? Ей така да ми задава въпроси?

— Да, милорд.

— А аз длъжен ли съм да му отговарям?

— Въпросът е напълно уместен предвид обстоятелствата, милорд, но не сте длъжен.

— Ще направите ли изявление за гражданството на Анкх-Морпорк? — мило се усмихна Уилям.

— Ще направим ли, господин Въртел? — допита се лорд Дауни.

Адвокатът въздъхна.

— Може би така е най-благоразумно, милорд.

— Е, щом казвате… Няма да има съдебен процес. Очевидно е.

— Следователно не се налага и да бъде помилван? — уточни Уилям.

Лорд Дауни пак се загледа във Въртел, от когото се изтръгна втора въздишка.

— Милорд, това също е…

— Добре де, добре… Той няма защо да бъде помилван, след като е абсолютно ясно, че не е виновен за нищо.

— Бихте ли се съгласил, че това се изясни благодарение на великолепно свършената работа от Командир Ваймс и неговите усърдни служители, подпомогнати скромно и от „Вестника“?

Лорд Дауни се стъписа.

— Бих ли се съгласил?

— Струва ми се, че бихте, милорд — потвърди Въртел, потъвайки в унинието си.

— О… Значи бих се съгласил. Да.

Лорд Дауни изви шия, за да погледне какво пише Уилям, който пък с крайчеца на окото си виждаше, че Ваймс е хем развеселен, хем ядосан.

— А като говорител на Съвета на гилдиите бихте ли изказал похвала на Командир Ваймс?

— Ей, я слушай… — започна Ваймс.

— Да, бих.

— Предполагам, че предстои връчването на медал?

— Ей, на теб говоря! — сопна се Ваймс.

— Да, много е вероятно — потвърди лорд Дауни, брулен от вятъра на промяната.

Уилям старателно си записа и затвори бележника. Хората наоколо си отдъхнаха забележимо.

— Много съм ви благодарен, милорд, дами и господа — бодро изрече Уилям. — О, господин Ваймс… трябва ли да обсъдим нещо спешно?

— Не е бърза работа — изръмжа Командирът на Стражата.

— Чудесно. Е, трябва да тръгвам, за да напиша всичко във вестника, затова ви благодаря още веднъж…

— Разбира се, ще ни покажете тази своя… статия, преди да я поместите в броя — опомни се донякъде лорд Дауни.

Уилям се наметна с високомерието като с плащ.

— О, не, милорд. Не ми се вярва да го направя. Вестникът си е мой, нали разбирате?

— Но той може ли?…

— _Да,_ милорд, може — загуби търпение господин Въртел. — Опасявам се, че наистина може. Свободата на словото е славна стара традиция в Анкх-Морпорк.

— О, небеса, нима?

— Да, милорд.

— Че как е оцеляла досега?…

— Трудно ми е да си представя, милорд. Но младият господин Дьо Слов — добави адвокатът, взрян в Уилям, — надявам се, не би прекалил в усилията си да смути всекидневието на нашия град.

Уилям му се усмихна любезно, кимна на останалите и излезе на улицата. Отдалечи се, преди да прихне.

Мина една седмица. Беше забележителна със събитията, които не се състояха. Нямаше протести от страна на господин Карни или цялата Гилдия на гравьорите. Уилям се чудеше дали не са го сложили предпазливо в категорията „Стой настрана“. Все пак хората може би си мислеха, че лорд Ветинари вероятно дължи услуга на „Вестника“, а никой не би искал да се превърне в тази услуга… Нямаше посещения и от Стражата. Е, до някое време наоколо се навъртаха далеч повече чистачи от обичайното, но след като Уилям изпрати сто долара на Хари Краля и букет цветя на съпругата му, Бляскавата улица престана да блести.

Преместиха се в друга барака, докато предишната бъде възстановена. Лесно се спогодиха с господин Сиренко. Той искаше само пари.

Монтираха нова преса и отново парите облекчиха значително преместването на тежката машина. Джуджетата вече я бяха променили до неузнаваемост.

Тази барака беше по-тясна, но Захариса успя и тук да отдели местенце за редакторите. Сложи цвете в саксия и закачалка. Говореше оживено колко просторно ще им бъде в новата сграда, но Уилям не вярваше там да бъде по-спретнато. Вестникарите май винаги щяха да смятат пода за голям плосък шкаф.

Имаше си ново бюро. Дори по-добро от ново. Беше истинска антика от орехово дърво, облицовано с кожа, с две мастилници, множество чекмеджета и оригинален дървояд. Ето на такова бюро човек можеше да пише.