Тери Пратчет - Истината

„Аз съм един наперен, лъжлив, високомерен гадняр. И имам страхотна дарба за това…“

— Значи не ми оставяш друг избор, освен да те арестувам за укриване…

— Настоявам да се срещна с адвоката си — натърти Уилям.

— Сериозно? И за кого от тях се сети в този късен час?

— Господин Въртел.

— _Въртел?!_ Надяваш се, че ще дойде чак дотук заради теб!

— _Знам,_ че ще дойде. Доверете ми се.

— Е, стига… — усмихна се Ваймс. — Необходимо ли е? Нали всеки гражданин е длъжен да помага на Стражата?

— Не знам. Известно ми е само, че това е мнението на Стражата. Никога не съм го виждал в писмен вид. Но пък аз не знаех доскоро и че Стражата има право да следи невинни хора.

Видя как усмивката отсреща се смръзна.

— Беше за твое добро — изръмжа Ваймс.

— Не знаех, че е ваша работа да решавате кое е добро за мен.

Този път Ваймс заслужи малка награда.

— Няма да ме водиш за носа… Но имам основание да подозирам, че укриваш информация, отнасяща се за тежко престъпление, а това е нарушение на закона.

— Господин Въртел ще измисли нещо. Обзалагам се, че има подходящ прецедент. Ще се върне стотици години назад. Патрициите винаги са се уповавали на прецедентите. Господин Въртел ще рови неуморно. Години наред, ако се наложи. Така е стигнал до сегашното си положение. С ровене.

Ваймс се наведе към него.

— Между нас казано, но без да си вадиш бележника, господин Въртел е лукав труп, който може тъй да изкриви закона — доколкото изобщо го имаме, — че да си направи пръстен от него.

— Точно — съгласи се Уилям. — И той е моят адвокат. Гарантирам.

— И защо господин Въртел би решил да те защити? — вторачи се Ваймс.

Уилям устоя на погледа му. „Вярно е. Аз съм син на баща си. И само трябва да се възползвам от това.“

— Може би защото е ревностен защитник на справедливостта — предложи обяснение. — Няма ли да пратите някого да го извика? Иначе трябва да ме пуснете.

Без да отделя погледа си от Уилям, Ваймс взе фунията на разговорната тръба, окачена отстрани на бюрото му. Подсвирна в нея и я поднесе към ухото си. Разнесоха се звуци като от мишка, молеща за милост в долния край на улук.

— Ята уипзи пойтл суп?

Ваймс заговори във фунията.

— Сержант, някой да се качи при мен, за да отведе господин Дьо Слов в килията.

— Суайдъл юмюмпуиппуип?

Ваймс въздъхна и остави фунията. Стана и отвори вратата.

— Фред, някой да се качи при мен, за да отведе господин Дьо Слов в килията! — кресна към долния етаж. — Засега решавам, че се нуждаеш от охрана заради собствената ти безопасност — подхвърли през рамо на Уилям.

— И от кого ме охранявате?

— Ами аз например изпитвам непреодолимо желание да ти прасна един по ухото. Подозирам, че има и други, но им липсва моето самообладание.

Всъщност в килиите беше същинско царство на спокойствието. Нарът се оказа удобен. Стените бяха изпъстрени с надписи и Уилям си запълни времето с поправяне на правописните грешки.

Отново отключиха вратата. Невъзмутим стражник отведе Уилям обратно в кабинета на Ваймс.

Господин Въртел чакаше там. Кимна безстрастно на Уилям. Командир Ваймс седеше пред малка, но зловеща на вид купчинка хартии и гледаше примирено.

— Убеден съм, че вече нищо не пречи на господин Дьо Слов да излезе оттук — промълви адвокатът.

Ваймс вдигна рамене.

— Чудя се как не поискахте и да му връча златен медал и благодарствен свитък с винетки по ъглите. Определям му обаче гаранция от хиля…

— О? — Господин Въртел изпружи сив показалец.

Ваймс се начумери.

— Сто дол…

— О?

Ваймс изсумтя и бръкна в джоба си. Подхвърли един долар на Уилям.

— Ето — сопна се кисело. — Ако утре в десет сутринта не се явите при Патриция, ще си поискам парите. Доволен ли сте? — изгледа той Въртел…

— При кой Патриций? — уточни Уилям.

— Благодаря за остроумния отговор. Просто се явете там.

Господин Въртел мълча, докато не изведе новия си клиент на тъмната улица, но навън подхвана:

— Представих искане за exeo carco cum nihil pretii въз основа на olfacere violarum и sini plenis piscis. Утре ще заявя, че вие сте ab hamo, а в случай че това няма успех, ще…

— Миризма на виолетки ли? — прекъсна го Уилям, който си превеждаше на ум. — И джобове, пълни с риба?

— Намерих правно основание в дело отпреди шестстотин години, в което ответникът успешно обосновал тезата си, че макар в действителност да е бутнал ищеца в езерото, ищецът е излязъл от водата с пълни джобове риба и в крайна сметка е извлякъл полза — сухо обясни адвокатът. — Независимо от всичко останало ще изтъкна довода, че ако укриването на сведения от Стражата е престъпление, значи всеки в града е закононарушител.