Тери Пратчет - Истината

— Ото!

— Да, Уилям? — обърна се вампирът. — Какво желаеш?

— Престараваш се.

А лорд Дьо Слов пребледняваше. Уилям за пръв път го виждаше толкова откровено уплашен.

— О, така ли мизлиш? Опазяваш зе да не го захапя ли? Е, да ви захапя ли, гозподин лорд? Май не бива, защото Уилям змята, че зъм добър. — Свали малко лорд Дьо Слов и лицата им почти се опряха. — Но дали не трябва да зе попитам — а колко добър зъм? Или замо да зи задам въпроза… дали зъм по-добър от ваз?

Поколеба се миг-два и с рязко движение придърпа лорда към себе си.

Много кротко го целуна по челото и пусна треперещия мъж на пода. Потупа го по главата.

— Взъщнозт какаото не е чак толкова лошо, а младата дама, която звири на хармониума, чезтичко ми намига.

Вампирът отстъпи встрани.

Лорд Дьо Слов отвори очи и впи поглед в Уилям.

— Как смееш да…

— Млъкни — скастри го Уилям. — Сега ще ти опиша какво предстои. Няма да назовавам имена. Това е решението ми. Не искам да се окаже, че моята майка е била омъжена за изменник. Мислех си и за Рупърт. И за сестрите си. И за себе си. Ще опазя името. Вероятно постъпвам много лошо, но така ще бъде. И както се оказва, отново няма да те послушам. Няма да кажа истината. Не и цялата истина. Бездруго си знам, че който иска да я научи, скоро ще изрови всичко. И се осмелявам да предположа, че всичко ще бъде уредено тихомълком. Нали разбираш… Както ти го правиш.

— Изменник ли? — прошепна лорд Дьо Слов.

— Такъв ще бъдеш в очите на хората.

Лордът кимна като човек, който се е омотал в неприятен сън.

— Не бих и помислил да взема парите. Радвай им се… синко. Защото… няма никакво съмнение, че и ти си от рода Дьо Слов. Желая ви приятен ден.

Обърна им гръб и след няколко секунди далечната врата изскърца и се затвори тихо.

Уилям се довлече до една колона, за да се облегне. Целият се тресеше. Припомни си разговора. Мозъкът му май нито за миг не бе стъпвал по земята.

— Добре ли зи? — попита Ото.

— Гади ми се, но… ами добре съм си. Що за твърдоглав, себичен, нагъл…

— О, ти имаш и дозтойнзтва — прекъсна го вампирът.

— Говоря за баща си.

— Така ли…

— И винаги е толкова сляпо убеден в правотата си…

— Извинявай, още ли говориш за баща зи?

— Нима намекваш, че съм като него?

— О, не! Напълно различен зи. Абзолютно. Изобщо не виждам прилика.

— Нямаше нужда да прекаляваш! — Уилям се укроти насила. — Впрочем казах ли думата „благодаря“?

— Не зи я зпоменавал.

— Олеле…

— Но забеляза, че зи я пропузнал, значи няма проблеми — увери го вампирът. — З взеки ден зтаваме по-добри във взичко. Между другото имаш ли нещо против да измъкнеш тази забя от мен? Що за злабоумен би зе надявал да убие вампир зъз забя? Замо ми зъзипват дрехите.

— Чакай, ще ти помогна…

Уилям предпазливо издърпа оръжието.

— А може ли да включа тази риза в разходите зи?

— Според мен е съвсем редно.

— Добре. Взичко звърши, време е за награди и медали — весело се обнадежди вампирът и си оправи елека. — Е, няма за какво да зе тревожиш.

— Напротив, тепърва ще има — възрази Уилям. — Струва ми се, че ще разглеждам Участъка на Стражата отвътре след по-малко от час.

По-точно минаха едва четиридесет и три минути, а Уилям вече „съдействаше на Стражата в разследването“ — според собствения му вестникарски стил.

От другата страна на бюрото Ваймс старателно довършваше четенето на „Вестника“. Уилям знаеше, че Командирът на Стражата протака нарочно, за да го изнерви.

— Да ви помогна ли с по-дългите непознати думи? — предложи охотно.

— Чудесна работа — не се хвана Ваймс. — Но трябва да науча още. Имам нужда от имената. И си мисля, че ти ги знаеш. А къде са се срещали? Ей такива дреболийки. Длъжен съм да ги знам.

— Някои подробности останаха загадка и за мен — отвърна Уилям. — Все пак събрахте предостатъчно факти, за да освободите лорд Ветинари.

— Искам да науча още.

— Няма да е от мен.

— Хайде де, господин Дьо Слов! В този случай играем в един отбор!

— Не. Случайно сме в два отбора, които се мъчат да вкарат гол в една и съща врата.

— Господин Дьо Слов, по-рано днес ти нападна един от моите служители. Да ти обясня ли точно колко си закъсал?

— Господин Ваймс, очаквах повече от вас — поклати глава Уилям. — Да не твърдите, че съм нападнал униформен служител на Стражата? Който ми се е представил официално?

— Внимавай, господин Дьо Слов…

— Преследваше ме върколак, Командир Ваймс. И се погрижих… да му попреча колкото е необходимо, за да се отърва от него. Бихте ли желал да обсъдим разногласията си публично?