Тери Пратчет - Истината

Лорд Дьо Слов изричаше думите с такъв тон и сила, че ги превръщаше в юмручни удари, но никога не прибягваше до истинско насилие.

За това си имаше подчинени.

Но нали дори баща му не би могъл да прояви такава тъпота?

Уилям се зачуди не е ли по-добре да остави всичко в ръцете на Стражата. Каквото и да говореха за Ваймс обаче, той всъщност разполагаше с шепа стражници срещу неизброими влиятелни врагове, корените на чието родословие тънеха в хилядолетията, а честта им подхождаше най-добре за схватка на улични кучета.

Не. И Уилям беше Дьо Слов. Стражата беше за останалите, които не се справяха сами с проблемите си. Пък и какво би могло да му се случи?

Толкова разнообразни неприятности, каза си, щом закрачи нататък, че не знаеше коя от тях е най-страшната.

Същинска галактика от свещи сияеше насред залата. В потъмнелите огледала наоколо те приличаха на ята дълбоководни риби.

Уилям мина покрай съборени кресла. Но едно още стоеше зад свещите.

Спря.

— А… Уилям — изрече глас от креслото.

После лорд Дьо Слов бавно разгъна дългурестото си тяло и се изправи в осветения кръг.

— Татко…

— Предположих, че ще дойдеш тук. И майка ти обичаше това място. Естествено в онези дни изглеждаше… другояче.

Уилям си замълча. Тогава наистина беше различно.

— Според мен е време да сложим край на тези глупости — осведоми го лорд Дьо Слов. — Не си ли съгласен?

— Мисля, че краят им бездруго наближава.

— Но не ми се вярва, че говорим за едно и също.

— Не знам какво си мислиш, че аз мисля — сподели Уилям. — Само искам да чуя истината от теб.

Лорд дьо Слов въздъхна.

— Истината ли? Взех присърце добруването на града. Някой ден ще ме разбереш. Ветинари ни съсипва.

— Да-а… Вече затъваме в неразборията — подхвърли Уилям и се изненада, че гласът му още не се е разтреперил. — Нали всеки го казва? „Направих го с най-добри намерения. Целта оправдава средствата.“ Все същите думи всеки път.

— В такъв случай не ти ли се струва, че е време да имаме управник, който се вслушва в гласа на хората?

— Може би. Кои хора по-точно?

Благото изражение на лорд Дьо Слов се промени. Уилям не бе и очаквал да се запази толкова дълго.

— Ще напишеш всичко в своето хартиено парцалче, нали?

Уилям мълчеше.

— Знаеш, че нищо няма да докажеш.

Уилям влезе в кръга от светлина и извади бележника си.

— Събрах достатъчно доказателства. Само това има значение. Останалото ще бъде установено при… разследването. Известно ли ти е, че наричат Ваймс „териера на Ветинари“? А териерите ровят упорито и не пускат.

Лорд Дьо Слов стисна дръжката на сабята си.

И Уилям се чу да казва безмълвно: „Благодаря ти. Много ти благодаря. Чак досега не исках да повярвам…“

— Ти не знаеш що е чест, нали? — изсумтя баща му, макар и все още с вбесяващо хладнокръвие. — Ами публикувай и върви по дяволите. И Стражата да върви по дяволите. Не сме давали заповед за…

— Не съм и предполагал това — прекъсна го Уилям. — Само си изразил желанията си, а с подробностите са се заели хора като Шиш и Лале. Нека други си цапат ръцете.

— Като твой баща ти заповядвам да прекратиш тази… тази…

— А преди ми заповядваше да казвам истината.

— О, стига, Уилям! Не бъди такъв наивник.

Уилям затвори бележника. Думите по-лесно идваха на езика му. Бе скочил от покрива и откри, че може да лети.

— И за коя истина си ми говорил? Онази, толкова скъпоценната, че трябва да я обградиш със защитна стена от лъжи ли? Или другата, която е по-странна от измислицата? А може би истината, която още си обува ботушите, докато лъжата е обиколила света? — Той доближи баща си. — Любимият ти израз, нали? Вече няма значение. Господин Шиш май се е канил да те изнуди. Трябва да ти кажа, че ще последвам примера му, какъвто ще наивник да съм. Незабавно ще напуснеш града. Не вярвам това да те затрудни. И ти препоръчвам да се надяваш нищо да не сполети нито мен, нито някой от сътрудниците или познатите ми.

— Нима?

— Незабавно! — изрева Уилям с такъв глас, че лорд Дьо Слов отскочи. — Да не си оглушал, освен че си се побъркал?! Веднага се махни и не се връщай, иначе ще публикувам всяка гадна думичка, която изрече! — Този път извади Дезорганизатора от джоба си. — Всяка, чу ли? И едва ли господин Въртел ще те измъкне с мазните си приказки. Дори си имал наглостта… тъпата наглост да им предоставиш нашата къща! Как посмя! Махни се от този град! И или извади тази сабя от ножницата, или… си… дръпни… ръката… оттам! — Той помълча зачервен и задъхан. — Истината си обу ботушите. И започва да рита. — Очите му се присвиха. — Казах ти да си махнеш ръката от сабята!