Тери Пратчет - Истината

— Станал си много вещ в боравенето с думите — поклати глава Захариса.

— Не го прекъсвай! — изсъска Бодони. — Искам да чуя какво са сторили после ония злодеи!

— „… коварство те принудили фалшивия лорд Ветинари…“

— Хубава дума — подсмихна се Добровръх, но продължи да набира бясно.

— Сигурен ли си за „принудили“? — намеси се Захариса.

— Те не са… да, де, не бяха от хората, които молят учтиво — сопна й се Уилям. — Ъ-ъ… „Принудили фалшивия лорд Ветинари… да направи лъжливо самопризнание пред няколко прислужнички, които дошли заради шума. После тримата отнесли до конюшните изпадналия в безсъзнание лорд Ветинари, хапани от кучето Рошльо (16 г).“ Нов ред. „Там оставили улики, които трябвало да подскажат намерението на лорд Ветинари да ограби градската хазна, както вече съобщи «Вестникът»…

— «… както вече съобщи единствено „Вестникът“… — вмъкна Захариса.

— Правилно. Нов ред. „Кучето Рошльо обаче им се изплъзнало и започна издирването му из целия град и от Стражата, и от престъпниците. Било открито от група добронамерени граждани, които…“

Буква падна от вцепенените пръсти на Добровръх.

— Ти да не говориш за Дъртия Гнусен Рон и тайфата му?

— „… група добронамерени граждани…“ — закима настойчиво Уилям, — „… които го скрили, докато…“

Студените зимни бури имаха на разположение обширните равнини Сто, за да наберат мощ. Докато стигнат до Анкх-Морпорк, вече бяха бързи и натежали от злост.

Този път заваля градушка. Буци колкото юмрук се пръскаха на парченца по покривите. Запушваха канавките и покриваха улиците с леден шрапнел.

Блъскаха и по склада на Бляскавата улица. Счупиха два прозореца.

Уилям крачеше напред-назад и изкрещяваше думите през грохота на стихията, понякога поглеждаше изписаните страници на бележника си. Ото дойде и връчи на джуджетата две гравирани иконографии. Тайфата се примъкна, готова да разнесе броя из града.

Уилям млъкна. Последните букви изтракаха на мястото си.

— Я да видим какво направихме досега.

Добровръх намаза набраната страница с мастило, сложи лист хартия и плъзна отгоре малък валяк. Безмълвно подаде листа на Захариса.

— Уилям, сигурен ли си за всичко? — попита момичето.

— Да.

— Но някои моменти са… Убеден ли си, че е вярно?

— Убеден съм, че е вестникарство.

— И какво се опитваш да ми кажеш?

— Ами че е достатъчно вярно в момента.

— Но ти знаеш ли имената на онези хора?

Уилям се подвоуми.

— Гунила, можеш ли да вмъкнеш още един абзац?

— Няма проблем.

— Добре. Набирай. „Вестникът“ е в състояние да докаже, че убийците са били наети от група изтъкнати жители на града под предводителството на…» — Спря и си пое дъх. — Започни отначало. «Вестникът» е в състояние да докаже, че заговорниците са били ръководени от…“ — Уилям разтърси глава. — „Доказателствата уличават…“ Уф… „Всички доказателства, с които «Вестникът» разполага, уличават…“

Гласът му затихна.

— Ще го има ли тоя абзац? — осведоми се Добровръх.

Уилям се взря окаяно във влажната коректура.

— Не — призна немощно. — Мисля, че и това стига. Вмъкни един ред, че „Вестникът“ ще окаже съдействие на Стражата в разследването.

— Туй пък защо? — изненада се джуджето. — Ние не сме виновните, нали?

— Просто го вмъкни, моля те.

Уилям смачка коректурата на топка, захвърли я под една скамейка и се замъкна към пресите.

Захариса отиде при него след няколко минути. В една печатница можеш да си намериш закътано местенце, където често се свират любителите на пушенето крадешком. Той седеше на сноп хартия и зяпаше сляпо.

— Искаш ли да поговорим за нещо? — подхвана момичето.

— Не.

— Знаеш ли кои са заговорниците?

— Не.

— А дали ще е по-точно, ако кажа, че подозираш кои са тези хора?

— Вестникарски номера ли ми прилагаш? — ядоса се Уилям.

— О, значи на всички други може, но на теб не?

Тя седна до него. Уилям разсеяно натисна бутон на Дезорганизатора.

— Уидълуидъл… „… преди истината да си обуе ботушите…“

— Ти май не се погаждаш особено с баща си… — подхвана Захариса.

— Но какво да правя сега? — прекъсна я Уилям. — Това е любимата му поговорка. Според него подчертавала колко лековерни са хората. А онези мъже са се разполагали на спокойствие в нашата къща. Затънал е до ушите в тази история!

— Да, но може би е направил услуга на някого…

— Ако баща ми се е захванал с нещо, значи е водачът — безстрастно я увери той. — Щом не си убедена в това, не познаваш рода Дьо Слов. Не играем в никой отбор, където не ни избират за капитани.