Тери Пратчет - Истината

Примири се.

Печатарите на „Вестителя“ стояха в кръг около Добровръх.

— Момци, чуйте какво ще сторим сега. Всеки, който се прибере вкъщи тая нощ, щото го мъчи главоболие, си пъха в джобчето стотачка. Има такъв прастар клачиански обичай.

— А какво ще стане, ако не се приберем? — попита старшият на смяната и стисна дръжката на тежък чук.

— Тогава наизтина ще ви мъчи… главоболие — обясни един глас до ухото му.

Блесна светкавица, последвана почти незабавно от тътен. Ото победоносно размаха юмрук.

— О, да! — викна той, докато печатарите лудешки препускаха към изхода. — Когато зи в най-отчаяна нужда, можеш да разчиташ на това! Да опитаме още веднъж… Замък! — Гръмотевицата отново разтърси сградата. Вампирът подскачаше възбудено. — Ау! Ей това зе казва прелезт! Още веднъж, но з повече чувзтво! Какъв голям… замък!…

Грохотът беше още по-силен. Ото изигра няколко танцови стъпки. Не беше на себе си от щастие, по сивкавото му лице се стичаха сълзи.

— Да! Това вече е Музика з камъни! — отекна неговият вопъл.

В тишината след гръмотевицата Уилям извади от джоба си кадифена кесийка и я изсипа върху бюрото.

Карни се облещи към скъпоценните камъни.

— Струват към две хиляди долара — осведоми го Уилям. — Най-малко. Нашата такса за встъпване в гилдията. Просто ще ги оставя тук, бива ли? Не искаме разписка. Имаме ти доверие.

Карни не продума, защото беше вързан и със запушена уста.

Захариса натисна спусъка. Нищо особено не се случи.

— А, май съм забравила да пъхна вътре острото нещо — сподели тя, когато Карни загуби съзнание. — Но нали съм си глупавичка, та чак …„ана“. Ах, колко ми олеква, когато го кажа. „Ано.“ Чудя се обаче какво ли означава…

Гунила Добровръх погледна подканящо Уилям, който малко се олюляваше, насилвайки се да мисли.

— Добре-е… — Затвори очи и се щипна по носа. — Заглавие на три реда по цялата ширина на страницата. Първи ред: „Разкрит заговор!“ Набра ли го? Следващият ред: „Лорд Ветинари невинен!“

Подвоуми се, но реши да не променя думите. Нека хората обсъждат по-късно дали е истина в най-общия смисъл. В момента не беше важно.

— Да? — обади се джуджето. — А нататък?

— Написах го. — Уилям подаде листче от бележника си. — С главни букви, моля те. Най-големите. С каквито във „Вестителя“ пишат за елфи и избухващи хора.

— Това ли?… — промълви Добровръх, но посегна към кутията с огромните черни букви. — Че това новина ли е?

— Вече е — потвърди Уилям и разлисти бележника.

— Няма ли първо да напишеш историята? — учуди се джуджето.

— Няма време. Готово ли е? „След няколкодневна усърдна работа на Стражата снощи бе разкрит заговор за незаконно обсебване на властта в Анкх-Морпорк.“ Нов ред. „Както «Вестникът» научи, двама убийци, които вече не са между живите, са били наети в друг град, за да очернят лорд Ветинари и да предизвикат свалянето му от поста на Патриций.“ Нов ред. „Въвлекли са против волята му невинен човек, който има забележителна прилика с лорд Ветинари, за да се промъкнат безпрепятствено в двореца. След това…“

— Задръж малко — спря го Добровръх. — Стражата нищичко не е разкрила, нали? Ти изрови историята!

— Само споменах, че няколко дни са работили по случая — напомни Уилям. — Това е вярно. Но не съм длъжен да добавя, че нищо не свършиха. — Лесно разгада изражението на джуджето, затова продължи: — Слушай, твърде скоро ще се сдобия с далеч повече неприятни врагове, отколкото ми се иска. Предпочитам Ваймс да ми се сърди, че го хваля излишно, а не защото съм го оплюл. Разбрахме ли се?

— И тъй да е, все пак…

— Недей да спориш с мен!

Джуджето не би и помислило да спори. Заради погледа на Уилям. Момчето се бе смръзнало, докато слушаше духчето от кутийката, а когато се размърда… вече беше друг човек.

Доста по-сприхав и нетърпелив. Все едно имаше треска.

— Така… Докъде стигнахме?

— „След това…“

— Добре… „След това…“ …не… Нека бъде така: „Както «Вестникът» научи, лорд Ветинари е бил…“ Захариса, нали каза, че мъжът в избата много приличал на Ветинари?

— Да. Дори по прическата.

— Аха. „Както «Вестникът» научи, лорд Ветинари е бил изненадан от нападателите, тъй като в първия миг се е стъписал, виждайки себе си да влиза в кабинета…“

— И това ли сме научили? — слиса се момичето.

— Да. Правдоподобна версия. Кой ще я оспори? Докъде бях… „Техният замисъл е бил провален от кучето на лорд Ветинари — Рошльо (16 г.), което се хвърлило срещу двамата нападатели.“ Нов ред. „Шумът привлякъл вниманието на секретаря на лорд Ветинари — Руфус Дръмнот…“ По дяволите, забравих да го попитам на колко години е… „… който е бил повален в несвяст.“ Нов ред. „Нападателите са се опитали да се възползват от намесата му, за да осъществят своя…“ Ох, коя е по-приличната дума?… „… своя гнусен план. Намушкали са Дръмнот с един от кинжалите на лорд Ветинари, за да изглежда, че самият Патриций го е сторил, защото е полудял или не би се спрял пред убийство.“ Нов ред. „С присъщото на подобни злодеи коварство…“