Тери Пратчет - Истината

Всички извиха очи към ярко осветените прозорци на „Вестителя“.

Захариса гледаше Уилям със зейнали очи и дишаше толкова бурно, че Ото си закри очите и започна да си тананика отчаяно.

— Ето я твоята преса! — извика тя. — Само трябва да си я вземеш!

— Ъхъ, ама да откраднеш такова… — възпротиви се джуджето.

— _Назаем_ — подчерта Уилям. — А половината скъпоценности са ваши.

Ноздрите на Добровръх тъкмо се раздуваха.

— Хайде да… — изрева и спря. — Нали чух правилно, че половината са наши?

— Да!

— Хайде да го направим, момци!

Един от майсторите, надзираващи пресите на „Вестителя“, почука учтиво на вратата.

— Какво има, Козли? — попита господин Карни. — Господин Диблър още ли не се е върнал?

— Не, сър, но една млада дама иска да говори с вас. Онази… госпожица Крипслок — добави майсторът, бършейки ръцете си с парцал.

Собственикът на „Вестителя“ се оживи.

— О, така ли?

— Да, сър. Ама е малко… напушена. И оня тип Дьо Слов е с нея.

Усмивчицата на Карни поизбледня. Бе гледал пожара през прозореца с несдържано злорадство, но умът му стигна да не си покаже носа на улицата. Джуджетата бяха свирепи твари, както бе чувал неведнъж, а не се съмняваше, че ще обвинят него за бедата си. А той изобщо не знаеше защо съборетината им се подпали, но можеше да се очаква, нали?

— Значи… дойде време да се смирим малко, а? — промърмори под носа си.

— Тъй ли, сър?

— Кажи им да се качат.

Пак се загледа в пръснатия върху бюрото си брой. Дяволите го взели този Диблър! Все пак беше странно, че пишеше измислици досущ като гнусните си наденички — знаеш какво представляват, но ги довършваш и искаш още. А и съчиняването им се оказа не чак толкова лесно. Диблър имаше дарбата. Скалъпваше историйка за огромно чудовище, което се крие в езерото насред Хайде Де Парк, и тутакси идваха поне петима читатели, готови да се закълнат, че са видели създанието с очите си. Обикновени, нормални хора, от които може би купуваш хляб всеки ден. Как го постигаше? Бюрото беше осеяно със собствените творчески несполуки на Карни. Да, за това се искаше по-особено въобра…

— О, Захариса — изправи се галантно той, когато момичето влезе плахо. — Моля те, настани се на стола. Опасявам се, че нямам стол и за теб… драги — кимна той на Уилям. — Позволете да изразя съжалението си за пожара.

— В своя кабинет можеш да си позволиш каквото искаш — отвърна хладно Уилям.

През прозореца виждаше факлите на стражниците, които най-сетне идваха да огледат местопроизшествието. За всеки случай се дръпна към стената.

— Уилям, не се дръж така… — умърлушено помоли Захариса. — Рони, всъщност… ние идваме точно заради пожара.

— Нима? — подсмихна се Карни. — Ти се държа малко необмислено напоследък, нали?

— Да, ъ-ъ… Ами всичките ни пари бяха… — Захариса заподсмърча. — И сега… нямаме нищо. А толкова се старахме, но загубихме всичко…

Тя захлипа.

Рони Карни се пресегна над бюрото и погали ръката й.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Е, аз се надявах… Питах се дали… Тоест би ли искал да обмислиш… да ползваме назаем една от твоите преси тази нощ?

Карни се облегна рязко назад.

— Какво?! Ти да не си полудяла?

Захариса си издуха носа.

— Да, тъкмо това очаквах от теб… — сподели тъжно.

Леко смутен, Карни пак докосна ръката й.

— Помня как играехме с теб като деца…

— Не съм уверена, че играехме… — прекъсна го Захариса, тършувайки в чантичката си. — Ти ме гонеше, а аз те налагах по главата с една дървена крава. А, ето го… — Тя пусна чантичката на пода и се изправи, стиснала един от пружинните арбалети на покойния господин Шиш. — Пусни ни да работим с твоите „ани“ преси, иначе ще ти продупча „аната“ глава! — изкрещя момичето. — Май така трябва да се каже, струва ми се…

— Не би посмяла да натиснеш спусъка! — възкликна Карни, но се помъчи да се пъхне под бюрото.

— Беше хубава кравичка, а веднъж те праснах толкова силно, че едното й краче се отчупи… — унесено отрони Захариса.

Карни погледна умоляващо Уилям.

— Вразуми я, моля те…

— Господин Карни, имаме нужда от вашите преси само за около час — осведоми го Уилям, а Захариса държеше цевта с много смахната усмивка, поне според господин Карни. — После ще се махнем.

— Сега какво ще правите? — дрезгаво попита Карни.

— Първо ще ви вържем.

— Не! Ще повикам майсторите!

— Мисля, че… те са малко заети в момента — подхвърли Захариса.

Карни се заслуша. Долу бе настанала необичайна тишина.