Тери Пратчет - Истината

— Малко нехайно е постъпил, не мислиш ли? Да ги пусне в собствената си къща…

— О, не. Само е бил много, ама много нагъл. Открай време сме свикнали с привилегиите, нали разбираш? А привилегията означава „закон за частно ползване“. Той изобщо не вярва, че общите закони важат и за него. Не би могъл да си представи, че някой ще посмее да го тормози. Или смята, че е достатъчно да викне по-силно, за да го оставят на мира. Ето ти я традицията на рода Дьо Слов, а много ни бива в спазването й. В крясъците, в налагането на своето мнение, в погазването на правилата. Е, било е така, докато не съм се родил аз.

Захариса предвидливо се постара изражението на лицето й да не се промени.

— И не очаквах това… — завърши Уилям, подмятайки кутията.

— Нали каза, че искаш да стигнеш до истината?

— Да, но не така! Аз… трябва да съм се объркал. Непременно. Дори баща ми не може да е толкова… толкова тъп. Трябва да узная какво става всъщност.

— Нали няма да отидеш при него? — притесни се Захариса.

— О, ще отида. Той вече знае за провала.

— Тогава вземи някого със себе си!

— Няма! — сряза я Уилям. — Виж… Ти не познаваш приятелите на баща ми. Възпитани са да заповядват. И да са уверени, че щом заемат страна, тя е правилната, защото обратното е просто немислимо. А когато се почувстват заплашени, започват да налагат с юмруци, но без да си свалят ръкавиците. Те са бандити и изнудвачи, и то от най-лошия вид, защото не са страхливци. И ако им се опълчиш, само започват да удрят по-силно. Израснали са в свят, където прекаленият досадник може и да… изчезне. Мислиш си, че свърталища като Сенките са отвратителни, нали? Само защото не знаеш какво се върши на Парковата алея! И баща ми е един от най-лошите сред тях. Да, обаче сме… едно семейство. А ние милеем за семейството си. Значи нищо няма да ме сполети. Ти остани тук и им помогни да издадат броя. Половината истина все пак е по-добре от нищо — добави той горчиво.

— Какво зтава з него? — попита Ото, когато Уилям излезе от печатницата.

— О, той отиде… да се види с баща си — смънка потиснато Захариса. — Който явно не е много мил човек. Уилям… много се е разстроил от постъпките му.

— ’звинявам се — намеси се нов глас.

Стреснатото момиче не видя никого зад себе си.

Невидимият събеседник въздъхна.

— По-надолу.

Тя се вторачи в уродливия розов пудел.

— Хайде да не се забълбукваме, бива ли? — подхвана кучето. — Да е ясно веднъж завинаги — и кучетата имат дар слово. Аха, бързо ти светна пред очите, браво. Без да искам, ви подслушах. Щото исках да чуя. Момчето отиде да си търси белята, ясно ли ви е? Аз надушвам неприятностите…

— Ти да не зи някакъв върколак? — предположи Ото.

— Да, бе, никне ми козина само по пълнолуние — презрително изпръхтя кучето. — Представяш ли си как ми се обърква светският живот. Сега слушайте…

— Но нали кучетата не говорят… — прекъсна го Захариса.

— Ох, олеле, да му се не знае — промълви кучето. — Аз казвал ли съм, че говоря?

— Е, не точно с тези думи, но…

— Именно. Страхотия е тая феноменология. Аз обаче ей сегичка зърнах как мойте сто долара излизат през вратата и искам да ги видя как се прибират. А друг гадняр като лорд Дьо Слов трудничко се намира дори в тоя град.

— Ти и благородниците ли познаваш? — усъмни се Захариса.

— Всекиго познавам. А лорд Дьо Слов по едно време караше иконома си да оставя отровно месо за помиярите.

— Но нали не би навредил на Уилям?

— Не си падам по такива басове — промърмори Гаспод. — Но и да стане лошото, нали пак ще си получа стоте долара?

— Не можем да зтоим бездейно — заяви Ото. — Уилям ми е много зкъп. Не е възпитан да бъде добър човек, а толкова зе зтарае! И дори не може да разчита на чаша какао и хорово пеене! Трудно е да зе пребориш зъз звоята природа. Ние зме длъжни… да помогнем.

Смърт върна и последния часовник в редицата, която избледня във въздуха.

— ТОВА БЕШЕ. ИНТЕРЕСНО, НАЛИ? И СЕГА КАКВО, ГОСПОДИН ЛАЛЕ? ГОТОВ ЛИ СИ ДА ТРЪГНЕШ?

Фигурата седеше на студения пясък и гледаше в краката си.

— ГОСПОДИН ЛАЛЕ? — повика го пак Смърт.

Вятърът развя робата му и от нея се проточи дълга ивица мрак.

— Значи… трябва да се покайвам, ама много?…

— О, ДА. ТОЛКОВА Е ЛЕСНО ДА ИЗРЕЧЕШ ДУМАТА. ТУК ОБАЧЕ ТЯ ИМА СМИСЪЛ. И… ТЕЖЕСТ.

— Ъхъ. Вече знам. — Господин Лале вдигна глава. Очите му бяха зачервени, лицето — подпухнало. — Ама като гледам… за да се покайвам достатъчно… доста ще се проточи…