Тери Пратчет - Истината

— Колко глупаво, колко глупаво! А аз те смятах за свой син…

— А, стигнахме и до това. Почти бях забравил. — Яростта вече тласкаше Уилям като ракета. — Познаваш ли обичаите на джуджетата? Защо ли питам! За теб те не са хора. Аз обаче научих един-два, да си призная, и затова…

Измъкна от джоба си кадифена кесийка и я подхвърли пред баща си.

— И какво трябва да означава тази?… — започна лорд Дьо Слов.

— Вътре има скъпоценности за повече от двадесет хиляди долара, доколкото двама познавачи успяха да преценят. Нямах много време и не исках да кажеш, че съм се държал нечестно, затова може и да съм прекалил. Би трябвало да стигне, за да ти възстановя всички разходи, които си направил за мен. Училищни такси, дрехи, всичко. Длъжен съм да отбележа, че не си се справил кой знае колко добре, щом крайният резултат съм аз — какъвто съм в момента. Откупувам се, ако не си се досетил.

— О, досещам се. Какъв драматичен жест! Наистина ли си въобразяваш, че семейството е само въпрос на пари?

— Ами-и… да, съдейки по семейната ни история. Пари, земи и титли. Смайващо е колко често сме пропускали да сключваме бракове с особи, които не са отговаряли на поне две от трите условия.

— Евтино заяждане. Знаеш какво исках да ти подскажа.

— Не знам дали знам — озъби се Уилям. — Но знам, че взех парите от трупа на човек, който преди няколко часа се опита да ме убие.

— Опита се да те убие ли?!

За пръв път в този глас прозвуча неувереност.

— О, нямаше съмнение. Учуден ли си? Ако метнеш нещо във въздуха, не се ли тревожиш накъде може да отскочи?

— Несъмнено — въздъхна лорд Дьо Слов и сдържано даде знак с ръка.

Уилям видя някакви сенки да се отделят от по-тъмните сенки в ъглите. И си спомни, че поддържането на владенията на Дьо Слов налагаше наемането на помощници… във всякакъв смисъл. Корави мъже с малки кръгли шапки, които умееха да изритват досадници, да изземват имуществото на длъжници, да залагат клопки за нарушители на свещената собственост…

— Както виждам, не издържаш на напрежението — отбеляза баща му, — и според мен имаш нужда от… да, от дълго морско пътешествие. До Мъгливите острови или дори до Четирите Хикса. Както ме увериха, там младежите, които не се боят да си изцапат ръцете, могат бързо да натрупат цяло състояние. Тук не те чака нищо… добро.

Уилям различаваше четири фигури. Бе ги виждал из именията. Обикновено се подвизаваха под прякори и не се знаеше дали изобщо са имали минало.

Един от тях изрече:

— Хайде да бъдем разумни, господин Уилям, и всичко ще мине мирно и тихо…

— Редовно ще ти бъдат изпращани малки суми — добави лорд Дьо Слов. — Ще можеш да живееш съобразно навиците си…

Няколко спиралки прах паднаха от сенките под тавана и се посипаха по пода около кадифената кесийка.

Един обвит с плат полилей звънна тихо.

Уилям вдигна глава.

— О, не… Моля те, не убивай никого!

— Какво?! — стресна се лорд Дьо Слов.

Ото Вик тупна на пода, хищно разперил пръсти.

— Добър вечер! — поздрави той слисаните частни пристави и погледна ръцете си. — Но какво правя аз? — Сви пръстите си и заподскача от крак на крак. — Хайде да започваме традиционната анкх-морпоркзка юмручна зхватка!

— Юмручна схватка ли? — прихна стоящият най-близо пристав и замахна със сопата си. — Я се разкарай, бе!

Късият прав удар на Ото го подхвърли над пода. Мъжът пльосна по гръб и се завъртя на хлъзгавия под. Ото се обърна толкова бързо, че силуетът му се разми, и със звучно кроше просна втория противник.

— Какво зтава тук? Какво зтава? Аз ви предизвиквам цивилизовано, а вие не изкате да зе биете? А, вие, гозподине, поне проявявате зпортен дух…

Юмруците му сякаш се превърнаха в гъста мъгла и заудряха по човека като боксов чувал. Ото се изпъчи, когато мъжът падна, и почти разсеяно замахна настрани, посрещайки четвъртия пристав с юмрук в брадичката. Онзи дори завъртя един пирует във въздуха.

Всичко се случи за броени секунди. И когато Уилям успя да кресне, беше късно.

Ото огледа острието на сабята, забило се прекалено навътре в гърдите му.

— О, вижте замо… Да зи призная, на тази работа прозто не узпявам да понозя някоя риза повече от два дена.

Обърна се към отстъпващия лорд Дьо Слов и изпука с кокалчетата на пръстите си.

— Махни това нещо от мен! — нададе вопъл негова светлост.

Уилям врътна глава.

— О, така ли? — подхвърли Ото, настъпвайки към лорда. — Змятате ме за „нещо“? Нека да потвърдя правотата ви… — Сграбчи куртката на лорд Дьо Слов и го вдигна с една ръка. — Имаме зи хора като ваз и в нашия край. Тъкмо те подзтрекават тълпите. Дойдох в Анкх-Морпорк и ми казаха, че тук е различно, но взъщнозт навзякъде е едно и зъщо. Винаги има проклетници като ваз! А зега какво да ви правя? — Посегна към своя елек и откъсна черната лентичка. — И без това не харезвам онова противно какао.