Тери Пратчет - Истината

Не донесоха и дългия пирон за хартийки.

Уилям тъкмо умуваше над писмо от Анкх-морпоркската лига за благоприличие, но вдигна глава, защото усети нечие присъствие наблизо.

Захариса бе въвела в бараката групичка непознати. След миг-два обаче зърна сред тях господин Бенди.

— Помниш ли, че си говорихме за необходимостта от повече автори? — започна Захариса. — Вече познаваш господин Бенди. Това е госпожа Тили… — дребничката белокоса дама направи реверанс — … която обича котките и най-кървавите убийства. А господин О’Бискит… — високият кльощав младеж се поклони — … е пристигнал чак от Четирите Хикса и иска да поработи тук, преди да се прибере у дома.

— Така ли? Господин О’Бискит, а с какво се занимавахте в родината си?

— Бях в Университета на град Датиго, пич.

— Да не сте магьосник?

— Не съм, бе, пич. Изритаха ме заради онуй, дето пусках в студентското списанийце.

— И какво пускахте?

— Ами всичко.

— О-о… Госпожо Тили, нали не греша, че получихме от вас писмо с превъзходен правопис и граматика, в което предлагахте всяко лице под осемнадесет години да бъде пребивано веднъж седмично, за да не вдига толкова врява?

— Всеки ден, господин Дьо Слов — поправи го госпожа Тили. — Ще им бъде за урок, да не ми се фръцкат колко са млади!

Уилям се посмути. Но пресата трябваше да бъде хранена неуморно, а двамата със Захариса имаха нужда и от свободно време. Скалата вече носеше по някоя и друга спортна новина. Уилям не успяваше да ги проумее, но ги слагаше в броевете, защото вярваше, че любителите на спорта поначало не могат да четат. Не им достигаха автори. Поне си струваше да опитат.

— Добре. Вземаме ви на изпитателен срок и започвате още… Ох…

Побърза да стане. Всички се обърнаха да видят какво го е накарало.

— Не се притеснявайте — помоли лорд Ветинари от вратата. — Посещението трябваше да е съвсем неофициално. Набирате още персонал, както виждам…

Патрицият прекоси стаичката, придружен от Дръмнот.

— Ъ-ъ, да — потвърди Уилям. — А вие добре ли сте, сър?

— О, да. Много съм зает, разбира се. Имам да наваксвам с документите. Реших все пак да видя тази „свободна преса“, за която Командир Ваймс вече ми проглуши ушите. — Чукна по железните опорни колони с бастуна си. — Но както се убеждавам, тя далеч не е в свободно положение, а е здраво завинтена за пода.

— Ъ-ъ, не, сър. Свободна по отношение на онова, което се публикува.

— Аха, разбирам. Тоест вие сте свободен да публикувате каквото поискате?

Нямаше измъкване.

— Е… общо взето, сър.

— Защото това е в… Какво любопитно понятие споменавахте? Да, да… В интерес на обществото.

Лорд Ветинари взе една оловна буква и я разгледа съсредоточено.

— Струва ми се, че е точно така, сър.

— Имате предвид историите за човекоядни златни рибки и съпрузи, отнесени от големи сребърни съдове?

— Не, сър. Това са историите, от които се интересува обществеността. Ние се занимаваме с историите от другия вид.

— Значи с чудновато оформените зеленчуци?

— Е, по малко и с тях. Захариса смята, че те пък са интересни от човешка гледна точка.

— Зеленчуците и животинките са интересни от човешка гледна точка ли?

— Да, сър. Поне са истински зеленчуци и животинки.

— Така… Имаме истории, от които се интересува обществеността. Имаме и истории, които са интересни от човешка гледна точка. Стигнахме и до историите, които са в интерес на обществото, макар че никой не се интересува от тях.

— Освен обществото, сър — вметна Уилям, който се напъваше да не загуби нишката на разговора.

— Значи то е нещо различно от обществеността и хората?

— Според мен въпросът е още по-сложен, сър.

— Очевидно. Да разбирам ли, че обществото не е същото като хората, които срещаме на улицата? И се оказва, че обществото се занимава с големите, умерени, разумни мисли, докато хората само се размотават и вършат дребни глупости?

— Така ми се струва. Признавам обаче, че явно е време да помисля още.

— Хъм. Интересно. Моят опит ми подсказва, че групи от умни и прозорливи хора са способни да родят извънредно глупави идеи. — Погледът на лорд Ветинари казваше недвусмислено: „Чета ти мислите, дори отпечатаните с най-дребния шрифт.“ — Е, вече виждам, че ви предстои бурно бъдеще, и не бих искал да го направя по-трудно, отколкото несъмнено ще бъде. Забелязвам, че се преустройвате…

— Ще си имаме семафорен пункт — гордо съобщи Захариса. — Ще получаваме съобщенията направо от централната кула. И откриваме свои бюра в Сто Лат и Псевдополис!