Тери Пратчет - Крадец на време

— Значи говорите за… прословутото „тик-так“ на Вселената… А никой майстор на детайли не би успял да създаде толкова мънички части…

— Зависи какво наричате части. Чел ли сте това?

Лейди Ле Гион махна към единия трол, който се домъкна тежко и пусна продълговат пакет на тезгяха.

Джереми го разгъна. Вътре имаше малка книга.

— „Мрачни приказки“?! — слиса се той.

— Прочетете историята за стъкления часовник в Бад Шушайн — заръча му лейди Ле Гион.

— Приказки за деца? — усъмни се Джереми. — На какво могат да ме научат?

— Кой знае? Ще ви навестим пак утре — обеща тя, — за да чуем какви са намеренията ви. А дотогава нека ви оставя малък знак за нашата добронамереност.

Тролът стовари голяма кожена торба на тезгяха. Издрънча с наситения звън на златото. Джереми почти не му обърна внимание. Имаше немалко злато. Дори изкусни часовникари идваха да купуват часовници от него. Златото беше полезно, защото печелеше за него времето, през което той можеше да изработва още часовници. Те пък му носеха още злато. Общо взето, то беше нещо, което запълваше пролуките между часовниците.

— Освен това мога да ви набавя инвар в големи количества — допълни дамата. — Те ще бъдат част от заплащането ви, макар да съм съгласна, че дори инварът е неподходящ за нашите цели. Господин Джереми, и двамата сме наясно, че за вас отплатата за изработването на първия наистина точен часовник ще бъде самата възможност да го изработите, нали?

Той се подсмихна неуверено.

— Ако се окаже, че е възможно, ще бъде… прекрасно. И всъщност ще означава… края на часовникарството.

— Да — промълви лейди Ле Гион. — След това никому никога не би се наложило да си направи часовник.

Тик-так

Това бюро е спретнато.

На него има равна купчинка книги и линийка.

В момента се вижда и часовник от картон.

Госпожицата го взима.

Другите учителки са известни с имената си — Стефани, Джоан и останалите, но за нейния клас тя винаги си остава госпожица Сюзън. Най-точно би било да се каже, че госпожица Сюзън не допускаше изключения и в класната стая държеше да се обръщат към нея с „госпожица“, досущ както кралят смята, че е „негово величество“, и то по същата причина.

Госпожица Сюзън се обличаше в черно, което директорката не одобряваше, но нищичко не можеше да стори, защото черното несъмнено е благопристоен цвят. Госпожица Сюзън беше млада, но около нея витаеше неуловим полъх на древност. Стягаше в кок своята бялоруса коса с един черен кичур в нея. Директорката не одобряваше и прическата й. Напомняла за „старомоден образ на Учителката“, както обясняваше с увереността на човек, способен да подчертае с гласа си, че някоя дума трябва да се пише с главна буква. Нито веднъж обаче не дръзна да не одобри и присъщите на госпожица Сюзън движения, които твърде много напомняха за тигър.

Всъщност беше неимоверно трудно човек да прояви неодобрението си към госпожица Сюзън в нейно присъствие, защото тя го приковаваше със своя Поглед. Не че беше някак заплашителен. Просто никой не искаше преживяването да се повтори.

Този Поглед вършеше добра работа и в класната стая. Например с домашните, на чието писане директорката безпомощно се противеше, защото били поредната отживелица. Не се случваше неин ученик да каже, че кучето му е изяло тетрадката за домашна работа, защото някаква част от госпожица Сюзън сякаш съпровождаше невидимо децата до домовете им. Кучето по-скоро носеше молива в уста и гледаше жално, докато детето не си напише домашното. Госпожица Сюзън като че притежаваше и непогрешим усет за мързела и усърдието. Въпреки указанията на директорката тя не позволяваше на децата да вършат каквото искат. Вместо това им позволяваше да вършат каквото тя иска. Оказа се, че така е далеч по-интересно за всички.

Госпожица Сюзън взе картонения часовник от бюрото, показа го и попита:

— Кой може да ми каже какво е това?

Вдигна се цяла гора от ръце.

— Да, Миранда?

— Това е часовник, госпожице.

Госпожица Сюзън се усмихна, постара се да не забележи ръката, размахвана от момче на име Винсънт, което мучеше настървено „уу-уу-уу“, и избра ръката до неговата.

— Почти вярно — отсъди тя. — Да, Самюъл?

— Това е само картон, направен да прилича на часовник — заяви момчето.

— Точно казано. Винаги виждайте само каквото наистина има пред очите ви. А пък от мен искат да ви науча да познавате колко е часът с помощта на това. — Госпожица Сюзън се усмихна презрително на картончето и го захвърли. — Да опитаме ли по друг начин?