Тери Пратчет - Крадец на време

Така Джереми израсна здраво и твърде чудновато момче. Прояви такава дарба към занаята на осиновителите си, че тя компенсираше почти всички заложби, които му липсваха.

Камбанката над входа на дюкяна звънна. Той въздъхна и остави монокъла си на бюрото. Все пак не бързаше прекалено. В магазинчето отпред имаше какво да се види. Понякога дори беше принуден да се прокашля, за да привлече вниманието на някой клиент. Редно е обаче да споменем, че понякога Джереми беше принуден да се прокашля, за да привлече вниманието и на отражението си, докато се бръснеше пред огледалото.

Той се опитваше да бъде интересен. За жалост когато хора като него решат да бъдат интересни, първата им работа е да си потърсят книга със заглавие „Как да бъдем интересни“, после проверяват няма ли и платени курсове по темата. Недоумяваше защо хората май всеки път стигат до мнението, че говори скучно. Ами че той можеше да им говори за какви ли не часовници! Механични, магически, водни, огнени, цветни, пясъчни, с кукувички, дори за редките бръмбарски часовници от Хершеба… Недоумяваше защо винаги му свършват слушателите, преди да е изброил всички видове часовници.

Излезе в магазинчето и спря като закован.

— О… Моля да ме извините, че се забавих.

Бе дошла жена. А до вратата стояха двама тролове. Тъмните очила и огромните зле скроени черни костюми подсказваха, че основната им грижа е хората да не се репчат прекалено на клиента. Единият изпука кокалчетата на юмруците си, щом срещна погледа на Джереми.

Жената се загръщаше в скъпо бяло кожено палто с неимоверни размери, което може би обясняваше присъствието на троловете. По раменете й се спускаше дълга черна коса, а бледият грим почти придаваше на лицето й цвета на палтото. Беше… доста привлекателна според Джереми, който сам признаваше, че не е специалист по въпроса, но красотата й оставаше някак безцветна. Зачуди се дали жената не е зомби. Напоследък имаше мнозина от тях в града, а по-предвидливите наистина отнасяха всичко със себе си в гроба. Вероятно можеха да си позволят и такова палто.

— Часовник с бръмбари? — промълви тя, щом отклони погледа си от стъкления похлупак.

— Ами… ъ-ъ… да… Хершебианският бръмбар-правник се отличава с неизменните си навици — обясни Джереми. — Аз го държа тук само като… ъ-ъ… любопитен образец.

— Колко… органично — отрони тя и се вторачи в него, сякаш той също беше някакъв бръмбар. — Ние сме Безмер Ле Гион. Лейди Безмер Ле Гион.

Джереми възпитано подаде ръка. Търпеливи мъже от Гилдията на часовникарите отделиха много време да го научат как да се държи с хората, преди накрая да се откажат отчаяни, но нещичко от поученията им се задържа в главата на Джереми.

Нейна светлост впи поглед в ръката му. Накрая единият трол се примъкна тромаво.

— Дамата не стиска ръце — съобщи с отекващ шепот. — Тя не е от ония, дето си падат по пипането.

— Така ли? — смънка Джереми.

— Но стига празни приказки — реши лейди Ле Гион и отстъпи една крачка. — Вие изработвате часовници, а ние…

От джоба на ризата му се разнесе звън. Той извади голям часовник.

— Ако отбелязва кръгъл час, значи е напред — подхвърли жената.

— Ъ-ъ… не… той предупреждава… Може би ще е по-добре за вас, ако си запушите ушите с пръсти…

Настъпи три часът. И всички часовници го отбелязаха едновременно. Кукувички кукаха, пръстенчето за часа падна от запалена свещ с ивичести шарки, водните часовници забълбукаха и празните им кофички се издигнаха над пълните, задрънчаха камбанки, заудряха гонгове, а хершебианският бръмбар-правник направи салто.

Троловете бяха закрили ушите си с огромни длани, но лейди Ле Гион само стоеше, опряла юмручета на хълбоците си и склонила глава, докато и последният отглас не заглъхна.

— Убедихме се, че всички са точни.

— Какво? — сепна се Джереми.

Тъкмо се питаше дали тя все пак не е вампирка.

— Всичките ви часовници са точни — похвали го лейди Ле Гион. — Значи много държите на това, нали, господин Джереми?

— Ако часовникът не показва точното време, това е… нередно — отвърна Джереми.

Вече му се искаше жената да се махне. Притесняваха го очите й. Бе чувал, че някои хора имат сиви очи, но нейните бяха сиви като на слепец, обаче тя несъмнено гледаше право в него… и през него.

— Да, имаше малко неприятности по подобен повод, нали? — спомена лейди Ле Гион.

— Аз… не… не знам… за какво…

— Случи се в Гилдията на часовникарите, нали? С Уилямсън, който поддържаше часовника си пет минути напред? А вие…