Тери Пратчет - Крадец на време

— Вече съм несравнимо по-добре — сковано изрече Джереми. — Имам си лекарство. Гилдията се отнесе много благо с мен. Сега ви моля да си вървите.

— Господин Джереми, искаме да изработите за нас часовник, който да бъде точен.

— Всичките ми часовници са точни — смънка той, забил поглед в краката си. Трябваше да вземе следващата доза от лекарството си след пет часа и седемнадесет минути, но изпитваше нужда да я глътне веднага. — Налага се да ви помоля…

— Колко точни са вашите часовници?

— Отклоняват се по-малко от секунда за единадесет месеца.

— И това е много добро постижение?

— Да.

Наистина беше много добро. Затова гилдията се отнесе с такова съчувствие към него. На гениите винаги се позволяват малко повече волности, поне след като чукът е измъкнат от вдървените им пръсти и кръвта е забърсана.

— Ние искаме значително по-голяма точност.

— Неосъществимо е.

— Нима? Искате да кажете, че вие не можете да го постигнете ли?

— Така е. Не мога. А щом аз не мога, няма да може никой от другите часовникари в града. Щях да знам, ако това им беше по силите!

— Чак толкова ли сте горд? Напълно ли сте сигурен?

— Щях да знам.

Наистина щеше да знае, и то без никакво съмнение. Часовниците-свещи или водните… Те бяха играчки и ги пазеше от уважение към първите стъпки в часовникарството. Въпреки това прекара цели седмици в опити с видове восък и различни съдове, за да създаде примитивни часовници, по които човек можеше… едва ли не да си сверява часовника. Нямаше нищо лошо, че е невъзможно да бъдат съвсем точни. Бяха простички вещи, първобитни подобия на времето. Не му чегъртаха по нервите. Но един истински часовник… е, той си е механизъм на въплътените числа. Задължително е числата да бъдат съвършени.

Тя пак склони глава настрана.

— А как проверявате тази точност? — попита тя.

Често му задаваха този въпрос и в гилдията, откакто дарбата му се разкри. И на тях не можеше да отговори, защото не намираше смисъл във въпроса. Нали изработваш часовника, за да бъде точен? Портретистът рисува образи на хора. Ако образите приличат на хората, значи картината е правдива. Ако пък изработиш часовника правилно, значи ще е точен. И не е нужно да го проверяваш. Просто знаеш.

— Щях да знам — натърти той.

— _Ние_ искаме да направите часовник, който е много точен.

— Колко точен?

— _Точен._

— Но аз стигам до границите на възможностите, които ми дават материалите — възрази Джереми. — Вярно, измислих… някои похвати, но има пречки като… сътресенията от минаващите возила, дребните колебания в температурата и така нататък.

Лейди Ле Гион се захвана да разглежда наредените тумбести часовници с духчета. Взе един и отвори вратичката отзад. Миниатюрното седло и педалчета си бяха вътре, но изглеждаха някак унило самотни.

— Няма ли духчета в тях? — посочи тя.

— Пазя ги само като исторически куриоз — обясни Джереми. — Едва са постигали точност от няколко секунди в минута, пък и са спирали напълно нощем. От тях е имало полза само ако човек е държал на точност от рода на „по някое време около два часа“.

Лицето му се разкриви при последните думи. Стори му се, че чува чегъртане на нокти по черна дъска.

— А ако използвате инвар? — подхвърли дамата, която уж продължаваше да разглежда музея на часовници.

Джереми като че се стъписа.

— Тази сплав ли?! Не ми се вярваше, че някой извън гилдията знае за нея. Твърде скъпа е. Струва много повече от теглото си в злато.

Лейди Ле Гион изопна рамене.

— Парите не са проблем. С използването на инвар ще постигнете ли безупречна точност?

— Не. Вече я използвам. Вярно е, че не се влияе от температурата, но винаги има… пречки. Все по-дребните въздействия се превръщат във все по-големи затруднения. Това е парадоксът на Ксенон.

— А, да. Онзи ефебиански философ, който заявил, че не можете да пронижете със стрела бягащ от вас човек, нали?

— Само на теория, защото иначе…

— Но доколкото си спомням. Ксенон с измислил четири парадокса — прекъсна го лейди Ле Гион. — И е вложил в тях идеята, че не може да има най-малка неделима единица време. А тя би трябвало да съществува, нали? Замислете се за настоящето. Непременно има някаква продължителност, защото единият му край е свързан с миналото, а другият — с бъдещето. Ако нямаше продължителност, настоящето би било невъзможно. Няма да има време, в което да присъства.

Ненадейно Джереми се влюби. Почувства нещо подобно за пръв път, откакто на четиринадесет месеца свали капака на стенния часовник в детските ясли.