Тери Пратчет - Крадец на време

Някой заудря силно по вратата. Госпожа Ог остави детето, което тъкмо настаняваше на коленете си, и отиде да вдигне мандалото.

Силует се открояваше пред тъмнеещото небе в топлата лятна вечер, имаше нещо смущаващо на раменете му.

— Госпожо Ог? Вече омъжена ли сте?

— Ъхъ. За втори път — бодро го увери госпожа Ог. — Какво мога да направя за т…

— Трябва да дойдете веднага. Много е спешно.

— Не знаех, че някоя от местните ще…

— Дойдох отдалеч — прекъсна я мъжът.

Госпожа Ог помълча. Той произнесе доста особено думата „отдалеч“. Пък и тя различи, че бялото нещо на раменете му е сняг, който се топеше бързо. Един избледнял спомен се размърда в ума й.

— Е, виж сега — подхвана тя, защото бе натрупала какъв ли не опит през последните двайсетина години, — всичко туй може и да е вярно, а аз правя каквото ми е по силите, питай когото щеш. Ама няма да река, че съм най-добрата. Все гледам да науча нещо ново, такава съм си аз.

— О… Щом е така, ще намина в по-удобен… момент.

— А защо имаш сняг по…

Но без дори да изчезне, непознатият вече не стоеше пред нея…

Тик-так

Някой заудря силно по вратата. Леля Ог внимателно остави чашката с ракия, която се канеше да глътне преди сън, и позяпа стената. Животът, който посвети на пределното вещерство 4 4 Пределната вещица си изкарва прехраната, като постоянно стъпва по пределите между живота и смъртта, светлината и мрака, доброто и злото, освен това (което е най-опасно) между днешния и утрешния ден. , изостри у нея усет, какъвто повечето хора дори не подозират, че биха могли да притежават. Нещо се намести в главата й.

На куката в огнището вече кипваше котлето с вода за грейката.

Тя извади от устата си лулата, изправи се и отвори вратата в късната пролетна нощ.

— Дошъл си отдалеч, струва ми се — каза на тъмния силует, без изобщо да се изненада.

— Вярно е, госпожо Ог.

— Всички познати ми викат Лельо Ог. — Тя сведе поглед към снега, топящ се в локвичка около наметалото му. Тук не бе валяло от поне месец. — И сигурно е много спешно, а? — добави тя, задълбала в спомена.

— Наистина е така.

— Значи сега е време да кажеш: „Трябва да дойдете веднага.“

— _Трябва_ да дойдете веднага.

— Слушай, значи — започна тя. — Ще ти река, че доста ме бива в бабуването, ако ще и да го чуваш от самата мен. На стотици бебета помогнах да видят бял свят. Даже и на тролчета, пък туй не е работа за неопитните. Знам го израждането от началото до края, че и напреки, както впрочем често се случва. Ама винаги се мъча да науча още нещичко. — Тя скромно сведе поглед. — Не ми се ще да ти река, че съм най-добрата, ама правичката да си кажа, не се сещам за друга.

— Трябва веднага да тръгнете с мен.

— Трябва, значи, а? — позапъна се Леля Ог.

— Да!

Пределната вещица мисли бързо, защото пределите са твърде променливи. И свиква да познава веднага кога се заражда някой миг и как единствено правилно е да хукнеш редом до него, за да не изостанеш.

— Само ще отскоча да си взема…

— _Няма_ време.

— Ама не може да потегля просто тъй…

— _Веднага._

Леля Ог се пресегна зад вратата за акушерската си торба, която неизменно окачаше там именно за подобни случки. Торбата беше натъпкана с всичко най-необходимо, а и с някои неща, за които винаги се надяваше да не са й нужни.

— Ами добре — отсече тя.

И излезе.

Тик-так

Котлето едва бе завряло, когато Леля Ог отново влезе в своята кухня. Тя се позагледа в него и го дръпна от огъня.

В чашката до креслото й още имаше капка-две ракия. Допи ги, после пак напълни чашата до ръба.

Взе лулата си. Още беше топла. Засмука я и тлеещият тютюн запращя.

Накрая извади нещо от торбата си, видимо изпразнена, и седна да го разгледа с чашата в другата си ръка.

— Брей… — промърмори накрая. — Туй беше… Необикновена история…

Тик-так

Смърт гледаше избледняващия образ. Няколкото снежинки, издухани от вятъра през огледалото вече се топяха на пода, а във въздуха още се усещаше слабата миризма на тютюн за лула.

— АХА, РАЗБИРАМ — отрони той. — РАЖДАНЕ ПРИ СТРАННИ ОБСТОЯТЕЛСТВА. НО ДАЛИ ТОВА БЕШЕ ПРОБЛЕМЪТ ИЛИ ТАКОВА ЩЕ БЪДЕ РЕШЕНИЕТО МУ?

— ПИСУК — отговори Смърт на мишките.

— ТОЧНО ТАКА — потвърди Смърт. — НИЩО ЧУДНО ДА СЕ ОКАЖЕШ ПРАВ. В ЕДНО СЪМ УВЕРЕН — АКУШЕРКАТА НЯМА ДА МИ КАЖЕ ЗА НИЩО НА СВЕТА.

Смърт на мишките като че се учуди.

— ПИСУК?

Смърт се усмихна.

— СМЪРТ ДА ПОДПИТВА ЗА ЖИВОТА НА ЕДНО ДЕТЕ? НЕ. НЯМА ДА МИ КАЖЕ.