Тери Пратчет - Крадец на време

— ’Звинявам се, значи — обади се гарванът, — ама как тъй госпожица Ог стана госпожа, но пак си е Ог? Малко ми прилича на селско хитруване, ако ми схващате намека.

— ВЕЩИЦИТЕ НАСЛЕДЯВАТ МАЙЧИНАТА ФАМИЛИЯ — обясни Смърт. — ЗА ТЯХ Е МНОГО ПО-ЛЕСНО ДА СМЕНЯТ МЪЖА, ОТКОЛКОТО ФАМИЛНОТО СИ ИМЕ.

Той се върна при бюрото си и издърпа едно чекмедже.

Вътре имаше книга, сякаш подвързана с нощната тъма. На корицата, където би могло да се очаква надпис от рода на „Нашата сватба“ или „Превъзходен фотоалбум“, изпъкваха буквите „СПОМЕНИ“.

Смърт внимателно обръщаше тежките листове. Някои от спомените се измъкваха и замалко създаваха картини във въздуха, преди да се появи следващата страница. После отлитаха и избледняваха в далечните тъмни ъгли на стаята. За миг отекваха и звуци — смях, плач, писъци и незнайно защо кратки акорди на ксилофон, които май го накараха да се замисли.

Безсмъртното същество трупа много спомени. И понякога е по-добре да ги събира на сигурно място.

Един прастар спомен, кафяв и напукан по краищата, се застоя над бюрото. Показваше пет фигури — четирима конници, а петият беше в колесница. Доколкото се виждаше, излизаха от гръмотевична буря. Личеше, че конете препускат в неудържим галоп. Имаше премного пушеци, пламъци и всеобща суматоха.

— АХ, ДОБРОТО СТАРО ВРЕМЕ… — промълви Смърт. — ПРЕДИ ТЕЗИ МОДНИ ТЕЧЕНИЯ ЗА САМОСТОЯТЕЛНА КАРИЕРА.

— ПИСУК? — не го разбра Смърт на мишките.

— ТАКА Е — потвърди Смърт. — НЯКОГА БЯХМЕ ПЕТИМА. ПЕТИМАТА КОННИЦИ. НО САМ ЗНАЕШ КАКВО СТАВА. ВСЕКИ ПЪТ СЕ ПОЧВАТ КАРАНИЦИ — ТВОРЧЕСКИ РАЗНОГЛАСИЯ, ТРОШЕНЕ НА МЕБЕЛИ, ТАКИВА МИ ТИ РАБОТИ. — Той въздъхна. — И СЕ КАЗВАТ НЕЩА, КОИТО МАЙ Е НАЙ-ДОБРЕ ДА БЪДАТ ПРЕМЪЛЧАНИ.

Прелисти още няколко страници и пак въздъхна. Ако си Смърт и имаш нужда от съюзник, на кого би могъл да се довериш напълно?

Разсеяният от умуването поглед се спря на чашата с нарисуваното плюшено мече.

Разбира се, винаги можеш да се опреш на близките си. Да. Бе обещал да не го прави отново, но пък тъй и не можа да схване какво означава да спазваш обещанията си.

Стана и се върна пред огледалото. Не оставаше много време. Нещата в огледалото бяха по-близо, отколкото изглеждаха.

Чу се шум от подхлъзване, спираща дъха тишина и накрая трясък, сякаш се стовари цял чувал с плочки за домино.

Смърт на мишките трепна. Гарванът побърза да отлети в ъгъла.

— ПОМОГНЕТЕ МИ ДА СТАНА, МОЛЯ ВИ — прозвуча глас от сенките. — ОСВЕН ТОВА ВИ МОЛЯ ДА ИЗБЪРШЕТЕ ПРОКЛЕТОТО МАСЛО.

Тик-так

А това бюро приличаше на поле от разпилени галактики.

Блещукаха детайли. Сложни колелца и спиралки изпъкваха ослепително в мрака…

На Джереми винаги му харесваше, когато разглобеше някой часовник на части — всяко колелце и пружинка грижливо наредени върху парчето черно кадифе. Все едно гледа съставките на самото време, над които има власт и разбира предназначението им…

Копнееше да е същото и с живота. Колко хубаво би било, ако можеше да го превърне в малки чаркове, разположени върху масата, за да ги почисти и смаже правилно, а после да ги сглоби така, че да се въртят и да цъкат, както им се полага. Но понякога изглеждаше, че животът на Джереми е направен от не особено умел занаятчия, който е позволил на някои дреболийки да отскочат с тих звън в тъмните ъгълчета на стаята.

Искаше му се да бъде по-дружелюбен с околните, обаче все не успяваше да се погажда с тях. Никога не знаеше какво да каже. Ако животът беше веселба, за Джереми нямаше място дори в кухнята. Завиждаше на онези, които успяваха да се набутат поне в нея. Там може би имаше остатъци от соса по чиниите, също и една-две бутилки евтино вино, които някой е домъкнал, и вероятно няма да е толкова лошо на вкус, ако предварително извадиш подгизналите фасове. Дори някое момиче би могло да намине в кухнята, макар че в този момент Джереми стягаше юздите на фантазиите си.

Само че дори не го канеха на веселбата.

Виж, часовниците… с тях беше друго. Знаеше какво ги кара да тиктакат.

Пълното му име беше Джереми Часовникарски, и то не случайно. Принадлежеше към Гилдията на часовникарите още след първите няколко дни на живота си и всички знаеха какво означава това — животът му е започнал в кошница, оставена пред прага. Всеки беше наясно как става. Гилдиите прибираха децата, подхвърлени на стъпалата, заедно със сутрешната бутилка мляко. Традицията на милосърдието беше прастара, пък и е ясно, че има и далеч по-лоша съдба от тази. Изоставените хлапета поне получаваха шанс за живот, някакви грижи, занаят, бъдеще и име. Немалко изтънчени дами, майстори или градски първенци имаха издайнически фамилии, а и носеха името на някой герой или бог-покровител на гилдия. Все пак имаха нещо като семейство. По-възрастните помнеха откъде са започнали и на Прасоколеда даряваха щедро храна и дрехи на по-малките си братя и сестри по кошница. Не беше точно каквото човек би си пожелал, но има ли съвършенство в този свят?