Тери Пратчет - Крадец на време

А-а, не. Не е така, нали?…

Усмихна се. Вече се чувстваше тук като у дома си.

Тик-так

В своята Градина на петте изненади метачът Лу Цзе усърдно отглеждаше планините си. Бе облегнал метлата на живия плет.

Наблизо над парковете около храма се извисяваше огромната каменна статуя на Уен Вечно изненадания с лице, застинало в неизменното си ококорено изражение на… естествено на приятна изненада.

Отглеждането на планини е хоби, привличащо онези хора, за които в обичайни обстоятелства се казва, че имат твърде много свободно време. Лу Цзе обаче нямаше никакво време. То сполетяваше предимно другите. Отнасяше се към него така, както стоящ на брега човек се отнася към морето. Голямо е, на мястото си е, понякога е ободряващо да топнеш палеца на крака си в него, но не можеш да прекараш целия си живот сред вълните. Пък и кожата ти ще се набръчка.

Сега в нескончаемия, вечно подновяващ се миг на тази мирна и огряна от слънцето малка долина той се занимаваше с огледалца, лопатки, морфични резонатори и още по-чудати приспособления, необходими за подтикването на една планина да порасне най-много с петнайсетина сантиметра.

Черешовите дръвчета все така цъфтяха. Тук те цъфтяха винаги. Някъде във вътрешността на храма отекна удар на гонг. Ято бели гълъби изпърха от покрива.

Сянка падна върху планината.

Лу Цзе погледна човека, който влезе в градината. Метачът небрежно направи жест, изразяващ смирение пред доста раздразненото момче в расо на послушник.

— Да, господарю?

— Търся оногова на име Лу Цзе — заяви момчето. — Лично аз дори не вярвам, че съществува.

— Постигнах заледяване — сподели с него Лу Цзе. — Най-сетне. Виждате ли, господарю? Глетчерът е дълъг само два пръста, но вече дълбае своя мъничка долина. Не е ли великолепен?

— Да, да, прекрасно. — Момчето реши да прояви любезност към нисшестоящия. — Това нали е градината на Лу Цзе?

— Да не говорите за Лу Цзе, който е прочут със своите планини-бонсай?

Послушникът премести поглед от наредените поставки с планини към усмихнатия дребосък.

— _Ти_ ли си Лу Цзе? Но ти не си нищо повече от метач! Виждал съм те да чистиш спалното! Виждал съм разни хора да те подритват!

Лу Цзе май не го слушаше, а взе поставка с ширина една стъпка, върху която малък пепеляв конус бълваше струйка дим.

— Какво ще кажете за това, господарю? Вулканична планина. Адски мъчно се постига, ако ми простите клачианския израз.

Послушникът доближи още една крачка, наведе се и погледна метача право в очите.

Лу Цзе рядко губеше самообладание, но този път му се случи.

— Значи ти си Лу Цзе?

— Да, момко. Аз съм Лу Цзе.

Послушникът вдиша с пълни гърди и протегна кльощава ръка към него. В нея стискаше малък свитък.

— От игумена е… о, достопочтени!

Свитъкът подскачаше в нервно потрепващата ръка.

— Момко, повечето хора ми викат Лу Цзе. Или Метача. А някои, преди да ме опознаят по-добре, ми викат „Я се разкарай“ — обясни Лу Цзе, докато грижливо прибираше инструментите си. — И никога не съм бил особено достопочтен.

Огледа около поставките — търсеше мъничката лопатка, с която работеше по оформянето на ледници, но не я видя никъде. Нали я остави тук преди малко?

Послушникът го зяпаше със страхопочитание, към което лепнеха остатъци от подозрителност. Слава като тази на Лу Цзе се разнася бързо. Този човек беше… ами беше извършил на практика всичко възможно , ако се вярва на мълвата. Но нямаше такъв вид. Не беше нищо повече от нисичък плешив мъж с рехава брадица и лека дружелюбна усмивка.

Лу Цзе потупа младока по рамото с желание да го успокои.

— Да видим каква е волята на игумена. — Разгъна рулото оризова хартия. — Охо! Тук пише, че трябва да ме отведеш при него.

Внезапна уплаха смрази лицето на послушника.

— Какво?! Как да го направя? Послушниците нямат достъп до Вътрешното светилище!

— Тъй ли? Тогава нека аз те водя, за да ме заведеш при него — предложи Лу Цзе.

— Значи ти си допуснат до Вътрешното светилище? — сепна се послушникът и изведнъж притисна длан до устата си. — Но нали си прост метач… Ох, да, бе…

— Правилно! Дори не съм обикновен монах, камо ли пък донг — весело потвърди метачът. — Изумително, нали?

— Но хорските приказки те поставят едва ли не наравно с игумена!

— А, не, как може! — възмути се Лу Цзе. — Изобщо не съм толкова свят. Никога не успях да вникна в космическата хармония.

— Но ти си извършил всички онези невероятни…