Тери Пратчет - Крадец на време

Свърна встрани от централния проход и протегна ръка към дръжките на голяма двукрила врата, покрита с червен лак. Озърна се. Лобсанг се бе смръзнал няколко крачки зад него.

— Идваш ли?

— Но вътре не се допускат дори донги! — възкликна момъкът. — За да вляза, трябва да съм поне тинг от Трети джим!

— Ъхъ, истината казваш. Оттук е по-напряко. Хайде, де, да не стоим на течение.

Крайно неохотно, очаквайки всеки миг вбесения вик на някой по-старши, Лобсанг се помъкна след метача.

Беше прост метач! Един от онези, които търкаха подовете, перяха дрехите и чистеха клозетите! Никой не му бе споменавал досега! Послушниците чуваха истории за Лу Цзе още от първия ден — как се пъхал в някои от най-заплетените възли на времето и ги развързвал, как непрекъснато се провирал в на товареното движение по кръстовищата на историята, как пренасочвал времето с една-единствена дума и се възползвал от това, за да създаде най-изтънчените бойни изкуства…

… а пред него вървеше кльощав старец, който имаше толкова народен вид, че би могъл да произхожда откъде ли не. Расото му сигурно е било бяло, преди да пострада от толкова петна и кръпки, сандалите му пък бяха вързани с връвчица. И тази незаличима дружеска усмивчица, сякаш все чакаше поредната весела случка. Нямаше никакъв колан, само още едно парче връв придържаше расото. Дори някои от послушниците стигаха до равнището на сив донг още през първата година!

Това доджо беше пълно с трениращи старши монаси. На Лобсанг му се наложи да отскочи встрани, когато двама бойци, увлечени в схватка, се завъртяха край него. Ръцете и краката им не се виждаха от бързите движения, всеки търсеше пролука в защитата на противника и сечеше времето на все по-тънки резенчета…

— Ей, ти! Метача!

Лобсанг се обърна, но викът бе насочен към Лу Цзе. Един тинг , явно току-що повишен до Трети джим , съдейки по твърде новия му пояс, напираше към дребничкия човечец и лицето му аленееше от ярост.

— За какво си влязъл тук, чистачо на мръсотия? Забранено е!

Усмивчицата на Лу Цзе не трепна. Той обаче бръкна в гънките на расото си и извади кесийка.

— Оттук е по-пряко — подхвърли метачът. Извади щипка тютюн и тъкмо когато тингът надвисна над него, започна да си свива папироска. — И тук навсякъде има мръсотия. Непременно ще си поприказвам с човека, който чисти този етаж.

— Как дръзваш да ни оскърбяваш! — нададе вой монахът. — Я се връщай в кухнята, метачо!

Присвит от уплаха зад Лу Цзе, Лобсанг забеляза, че всички в залага са спрели заниманията си, за да наблюдават сблъсъка. Двама-трима монаси си шепнеха нещо. Мъжът с кафявото расо на наставник в това доджо гледаше безстрастно от своето кресло, опрял брадичка на единия си юмрук.

С неуморна, търпелива и вбесяваща изисканост, досущ като самурай, подреждащ цветя. Лу Цзе настани нарязания тютюн върху тъничката хартийка.

— Не, ще мина през онази врата отсреща, ако нямате нищо против — възрази той.

— Що за наглост?! Значи си готов да се биеш, о, страшилище за прахоляка?

Монахът отскочи назад и вдигна ръце в позата на Нападащия хек. Завъртя се на пета и ритна тежък кожен чувал с такава сила, че скъса крепящата го верига. Отново се обърна с лице към Лу Цзе и прибра ръце в стойката на Настъпващата змия.

— Ай! Шао! Хей-иий!… — започна да крещи.

Наставникът се изправи.

— Спри! — заповяда той. — Нима не би пожелал да научиш името на човека, когото се каниш да унищожиш?

Боецът застина в позата си, вперил изпепеляваш поглед в Лу Цзе.

— Няма защо да знам името на някакъв си метач.

Лу Цзе сви хартийката на тъничко цилиндърче и намигна на разгневения мъж, с което само разпали яростта му.

— Момче, винаги е благоразумно да научиш името на метача — сопна се наставникът. — А моят въпрос не беше отправен към теб.

Тик-так

Джереми зяпна завивките на леглото си.

Бяха изписани от край до край. С неговия почерк.

Писмената продължаваха по калъфката на възглавницата и нататък по стената. Имаше и скици с линии, вдълбани в мазилката.

Намери молива си под леглото. Дори го бе подострил. Насън! По текста и чертежите личеше, че се е трудил часове наред. Бе се опитал да запише съня си.

И то със списък на частите върху едната страна на пухения дюшек.

Всичко бе ясно и смислено във видението, точно като чук или прът, или пък гравитационния балансьор на Уилбрайт. Все едно срещна стар приятел. А сега… Взря се в надрасканите редове. Бе писал толкова припряно, че личеше пренебрежението към препинателните знаци, дори и към някои букви. Все пак долавяше някаква логика.