Тери Пратчет - Крадец на време

— Е, не съм казвал, че не ме бива в моята работа — прекъсна го Лу Цзе, вече закрачил нехайно с метлата на рамо. — Просто ми липсва святост. Да вървим, а?

— Ъ-ъ… Лу Цзе… — запъна се послушникът, щом тръгнаха по древната тухлена пътека.

— Казвай.

— Защо това място е наречено Градината на петте изненади?

— Как ти беше името във външния свят, припрян младежо?

— Нюгейт. Тоест Нюгейт Лъд, дост…

Лу Цзе размаха пръст.

— Я пак…

— Да, де, Метачо.

— Лъд, а? Значи си анкх-морпоркче, нали?

— Да, Метачо — потвърди момъкът.

Умърлуши се, защото несъмнено предчувстваше какво ще последва.

— И са те отгледали в Гилдията на крадците? Трябва да си едно от „Момчетата на Лъд“.

Момъкът, доскоро носил името Нюгейт, се взря право в очите на стареца и задудна монотонно, като че бе повтарял все същия отговор до втръсване.

— Да, Метачо. Да, бил съм подхвърлено дете. Да, наричат ни „Момчетата и момичетата на Лъд“ в чест на един от основателите на гилдията. Да, фамилията си получих от моите осиновители. Да, животът ми там беше хубав и понякога ми се иска да не се бях махнал.

Лу Цзе май пак се престори на глух.

— Кой те изпрати тук?

— Откри ме един монах — Сото. Каза, че имам дарба.

— Марко ли? Онзи е буйната грива?

— Същият. Пък аз си мислех, че правилата изискват всички монаси да си бръснат главите.

— О, Сото твърди, че под косата е направо плешив — обясни Лу Цзе. — И разправя, че неговата коса била самостоятелно живо същество, което по една случайност обитава главата му. Изпратиха го на оперативна работа много набързо , след като измисли тази хитрина. Извънредно усърден човек е, да не ме разбереш накриво, пък и безкрайно приветлив, стига да не пипаш косата му. Ето ти една важна поука — като агент не можеш да оцелееш, ако се подчиняваш на всички правила, включително и на онези за допустимите психически процеси. А какво име ти дадоха, когато те приеха при нас?

— Лобсанг, дост… ъ-ъ, Метачо.

— Лобсанг Лъд, така ли?

— Ъ-ъ… да, Метачо.

— Смайващо. Е, Лобсанг Лъд, опитал си се да преброиш моите изненади, така ли? Всички се опитват. Изненадата е страна от същността на времето, а пет е числото на изненадата.

— Да, Метачо. Открих мостчето, което се обръща и те мята в езерцето с шараните…

— Добре, добре.

— … открих и бронзовото изваяние на пеперуда, чиито крилца трепкат, когато им дъхнеш…

— Станаха две.

— Изненадващо е и как онези маргаритки те поръсват с отровния си прашец…

— А, да. За мнозина е адска изненада.

— Струва ми се, че четвъртата изненада е онази крехка буболечка, която надава вопли като планински пастир.

— Превъзходно! — засия Лу Цзе. — Добре измислено, нали?

— Но не мога да намеря петата изненада.

— Нима? Сподели с мен, когато я откриеш.

Лобсанг Лъд вървеше зад метача и умуваше.

— Градината на петте изненади е изпитание — промълви накрая.

— О, да. Същото важи почти за всичко.

Лобсанг кимна. Така беше и в Градината на четирите елемента. Всеки послушник намираше бронзовите символи на три от тях — в езерцето с шараните, под камък или окачен на хвърчило, — но никой от съучениците на Лобсанг не откри Огъня. Май нямаше огън никъде в градината.

Скоро Лобсанг стигна до следното заключение: всъщност има пет елемента, както казваха учителите. Четирите образуват Вселената, а петият — Изненадата, й позволява да се случва отново във всеки следващ миг. Никой обаче не твърдеше, че четирите в градината са материалните елементи. Значи четвъртият там би могъл да е изненадата от факта, че няма огън. А и поначало на огъня не му с мястото в градина, докато другите елементи бяха съвсем подходящи там. Затова момчето отиде в пекарната, отвори една от фурните и в червените пламъци под питките намери Огъня.

— Тогава… предполагам, че петата изненада е в липсата на пета изненада.

— Хитро, но няма да се провикна: „Топло, близо си!“ — отрече Лу Цзе. — А и не е ли речено в писанията „Умът ти сече като бръснач, само да не се порежеш някой ден“?

— Ъ-ъ… Метачо, още не съм чел свещените текстове.

— Не съм и очаквал да си ги чел.

Прекрачиха от бледите слънчеви лъчи в студения мрак на храма и минаха по прастари коридори и стъпала, изсечени в скалата. Следваше ги ехо от далечни напеви. Лу Цзе, който не беше свят и можеше да си позволи нечестиви мисли, понякога се питаше дали монасите напяваха нещо смислено или само издаваха звука „ааааа“. С това ехо не можеше да познае.