Тери Пратчет: Последният герой (Легенда от Света на Диска)

— Нима? И каква беше причината за това?

Ринсуинд се вторачи потресен в него.

— О, сър, аз никога не спирам да науча защо са ме подгонили. И никога не се озъртам. Би било голяма глупост.

Лорд Ветинари стисна носа си с два пръста.

— Моля те, просто ми кажи какво знаеш за Коен — промълви с досада.

— За него ли, сър? Най-обикновен герой, който не умира. Всъщност не е особено схватлив, но не му личи, защото е неимоверно коварен и лукав.

— Негов приятел ли си?

— Ами срещали сме се два-три пъти и не ме уби. Като гледам, това се брои за „да“.

— А какво би казал за старците, които са около него?

— О, не са старци… да, де, старци са… но… такова, де… те са неговата Сребърна орда, сър.

— Те ли са Сребърната орда? Други няма ли?

— Така е, сър.

— Но аз останах с впечатлението, че Сребърната орда е завладяла цялата Ахатова империя!

— Вярно е, сър. Те бяха. — Ринсуинд поклати глава. — Сър, знам колко не е за вярване. Но не сте ги виждал как се бият. Те са опитни. И най-важното е… за Коен, де… че той е заразен.

— Да не искаш да кажеш, че разнася епидемии?

— По-скоро душевно заболяване, сър. Или магия. Смахнат е като невестулка, обаче… като се позавъртят наблизо, хората вече виждат света с неговите очи. На едро и простичко. И искат да участват.

Лорд Ветинари се загледа в ноктите си.

— Но аз съм осведомен, че онези мъже са се укротили, че вече са невъобразимо богати и могъщи. Нали точно към това се стремят героите? Да смажат троновете в света под сандалите си, както се е изразил поетът?

— Да, сър.

— Тогава какво са намислили? Последно хвърляне на заровете? Но защо?

— Не разбирам, сър. Тоест… имали са всичко.

— Очевидно — съгласи се Патрицият. — Но това всичко не им е стигало, така ли?

В преддверието на Правоъгълния кабинет споровете не стихваха. На всеки няколко минути през една странична врата се вмъкваше чиновник и добавяше поредната купчина документи върху бюрото.

Лорд Ветинари се взираше в хартиите. Питаше се защо ли не почака, докато камарата съвети и искания от чужбина не достигне на височина Кори Селести, и просто не се покатери по нея.

Бум-бам-фрас, ще я оправим тази работа. Затова лорд Ветинари се зае да я оправи. Отключи тайна врата в дървената облицовка на стената и след миг вече се промъкваше безшумно по скритите коридори на двореца.

В тъмниците на двореца имаше немалко престъпници, тикнати в килиите, „докато негова светлост не прояви милосърдие“, а понеже лорд Ветинари не беше склонен към лиготии, чакаше ги дълъг затвор. Сега обаче бе тръгнал към най-странния си пленник, който живееше на тавана.

Леонард да Куирм никога не бе престъпвал закона. Отнасяше се към ближния с блага любознателност. Беше не само творец, но и най-умният човек в този свят, стига да се придържате към по-тесния смисъл на думата „ум“. Но лорд Ветинари бе стигнал до убеждението, че светът още не е готов да понесе човек, който изобретява немислими оръжия, за да си запълни времето с нещо интересно. Леонард и по сърце, и по душа, а и във всичко, което вършеше, си оставаше художник.

В момента рисуваше портрет на дама, като поглеждаше към няколко скици, окачени около статива.

— О, милорд — обърна се, — какъв е проблемът?

— Нима има проблем? — подхвърли предпазливо Патрицият.

— Би трябвало да има, милорд, щом ме навестявате.

— Чудесен извод — похвали го лорд Ветинари. — Бих искал да пренеса няколко души до центъра на света колкото се може по-бързо.

— А, да — кимна Леонард, — земите оттук дотам не са много гостоприемни. Как мислите, добре ли изобразих усмивката? Все не успявам да налучкам тези усмивки.

— Казах, че…

— Желаете ли да пристигнат живи?

— Какво? О… да. Разбира се. И то бързо.

В настъпилото мълчание Леонард продължи да рисува. Лорд Ветинари знаеше, че не бива да го прекъсва.

— Желаете ли да се завърнат? — уточни след малко художникът. — Знаете ли, може би е за предпочитане зъбите да се виждат… Поне от зъби разбирам.

— Да, завръщането им би било приятно допълнение.

— Много важно ли е пътуването?

— Ако не завърши успешно, ще настъпи краят на света.

— Аха. Твърде важно е. — Леонард остави четката на статива и се отдръпна, за да огледа критично картината.

— Ще имам нужда от няколко платнохода и голям шлеп — спомена след миг-два. — Ще ви дам и списък с материали.

— Значи морско пътешествие?

— В началото, милорд.

— Сигурен ли сте, че не искате още малко време за размисъл? — застрахова се Патрицият.