А зад облегалката на количката беше вързано буренце.
— Май е време да му стоплим кашата.
— К’во?
— ПРОСТО ЩЕ ТИ ПРЕТОПЛИМ КАШАТА, ХАМИШ!
— Пак ли от скапания морж?
— ДА!
— К’во?
Всички те бяха старци. Привичните разговори състояха от еднообразни оплаквания за краката, коремите и гърбовете. Движеха се бавно. Но у тях имаше нещо. В очите им.
Очите им казваха, че за което място се сетите, вече са били там. Каквото и да ви хрумне, вече са го правили, най-често повече от веднъж. Ама никога, никъде, за нищо на света не купували местни сувенири. И наистина знаят що е то страх. Онова, което сполетява другите хора.
— Ех, и Дъртия Винсент да беше тук… — обади се Калеб, ръчкайки безцелно огъня.
— Свърши се с него и толкоз — сопна се Тръкъл Простака. — А уж се разбрахме да няма повече такива глупашки приказки.
— Да, ама какъв край само… богове, дано не ми се случи! Да си отидеш тъй… никой не го заслужава…
— Е, вярно си е — съгласи се Тръкъл.
— Свестен тип беше. Понесе всичко, дето светът стовари по него.
— Добре, де!
— А накрая да се задави с…
— Всички знаем! Я да си затваряш плювалника!
— Вечерята е готова — съобщи Калеб и измъкна от жаравата димящо мазно парче. — Някой иска ли вкусничка моржова пържолка? Ти искаш ли, бе, господин Хубавелко?
Обърнаха глави към една фигура с несъмнено човешки вид, подпряна на близката скала. Не се виждаше много от нея заради омотаните въжета, но личаха ярките пъстри дрехи. А тук не им беше мястото. На тази земя подхождаха кожените одежди.
Уили Момъка отиде при пъстрата фигура.
— Ще ти извадим парцала от устата, ако обещаеш да не кряскаш. Опулените очи зашариха трескаво, после главата със запушената уста кимна.
— Тъй бива. Тогаз си яж вкусничката моржова… ъ-ъ, буца лой — подкани Уили Момъка и извади парцала.
— Как смеете да ме завлечете чак до… — подхвана менестрелът.
— Виж сега — натърти Уили Момъка, — на никого от нас не му е кеф да те праска зад ухото, като те прихване, ясно? Дръж се прилично.
— Прилично ли?! След като ме отвлякохте…
Уили Момъка натика парцала обратно в устата му.
— Ама че си кльощаво нищожество — промърмори на гневните очи. — Дори си нямаш лира. Що за бард си ти, като си нямаш лира? Носиш само тая малка дървена издутина. Що за глупост…
— Нарича се лютня — подвикна Калеб, чиято уста бе натъпкана с моржова мръвка.
— К’во?
— НАРИЧА СЕ ЛЮТНЯ, ХАМИШ!
— Вярно, много лют си бях навремето!
— Не, бе, тя е, за да пееш засукани песнички на дамите — обясни Калеб. — За… цветенца и таквиз ми ти работи. Романтика.
Ордата познаваше тази дума, макар че обозначените от нея занимания все си оставаха извън техния изпъстрен със случки живот.
— Направо да се смаеш какви неща правят тия песнички с дамите — добави Калеб.
— Е, аз като бях млад — подхвана Тръкъл, — който искаше да улови погледа на някое момиче, трябваше да отреже оная работа на най-злия си враг и да я поднесе на момичето.
— К’во?
— КАЗАХ, ЧЕ ТРЯБВАШЕ ДА ОТРЕЖЕШ ОНАЯ РАБОТА НА НАЙ-ЗЛИЯ СИ ВРАГ И ДА Я ПОДНЕСЕШ НА МОМИЧЕТО!
— Тъй си е, романтиката е самата прелест — веднага се съгласи Хамиш.
— И какво измисляше, ако си нямаш най-зъл враг? — усъмни се Уили Момъка.
— А бе, ти опитай да отрежеш оная работа на някого и ето ти го най-злия враг — отвърна Тръкъл.
— Напоследък май взеха да поднасят цветя — замислено сподели Калеб. Тръкъл изгледа шаващия непокорен свирач на лютня.
— Хич не знам какво се въртеше в главата на шефа, като помъкна и тоя с нас. Та като стана дума за него — той къде е?
Въпреки полученото образование лорд Ветинари имаше ум на инженер. Искаш ли да отвориш нещо, намираш подходящата точка и прилагаш минимално необходимото количество енергия, за да постигнеш целта си. Случва се точката да е между две ребра и тогава силата се прилага чрез кинжал, а ако е между две воюващи страни — чрез армия, но важното е да откриеш слабото място, което като ключ ще ти отвори всичко останало. — Значи в момента си професор по жестока и стъписваща география, но без заплата? — отправи въпрос към фигурата, доведена и настанена пред него.
Магьосникът, известен под името Ринсуинд, кимна полека, опасявайки се, че признанието може да му навлече неприятности.
— Ъ-ъ… да?
— И си бил в земите около Главината?
— Ъ-ъ… да?
— Можеш ли да опишеш местността?
— Ъ-ъ…
— Как изглеждаха онези земи? — помогна му Патрицият.
— Ъ-ъ… неясни заради скоростта, сър. Тогава ме преследваха едни хора.
Читать дальше