Тери Пратчет - Последният герой (Легенда от Света на Диска)

— О, да, колкото да избистря подробностите. Но смятам, че основната идея вече ми е ясна.

Ветинари обходи с поглед тавана на ателието и цялата армада от хартиени форми и устройства с прилепови криле, както и останалите въздушни чудатости, полюшващи се от течението.

— Нали няма да използваме някаква летателна машина? — настрои се подозрително.

— Ъ-хъм… А защо питате?

— Защото, Леонард, те трябва да се доберат до много високо място, а вашите летателни машини имат неизбежната склонност да се устремяват надолу.

— Така е, милорд. Но съм убеден, че ако това надолу е достатъчно, то се превръща в нагоре.

— Ясно. Философия, а?

— Практическа философия, милорд.

— И все пак съм изумен, Леонард, че изглежда решението ви хрумна веднага щом ви обясних проблема…

Леонард Куирмски почисти четката си от боите.

— Отдавна твърдя, милорд, че правилно поставеният проблем съдържа и решението. Но правдивостта налага да призная, че вече съм обмислял подобни начинания. Както знаете, извършвам опити с различни устройства… Разбира се, в пълно съгласие с възгледите ви по въпроса по-късно ги разглобявам, защото по света наистина се намират зли хора, които биха могли да ги употребят за извратените си цели. О, сетих се… Ще имам нужда и от няколко десетки блатни дракони. Не, по-скоро… нека бъдат повече от сто.

— А, имате намерение да построите кораб, теглен в небето от дракони? — На лорд Ветинари малко му олекна на душата. — Спомням си една стара приказка за кораб, теглен от лебеди, който отлетял чак до…

— Опасявам се, че от лебедите не бихме имали полза. Но догадката ви е вярна, милорд. Общо взето. Браво на вас. Предлагам драконите да са двеста. За всеки случай.

— Поне това няма да ни затрудни. Започнаха да се превръщат в досадна напаст.

— Ще имам нужда и от помощта на… нека са шейсетина чираци и калфи от Гилдията на хитроумните занаятчии. Вероятно е по-добре да са стотина. Ще се наложи да работят денонощно.

— Чираци ли? Но аз мога да ви осигуря най-изкусните майстори… Леонард го прекъсна с жест.

— Само не майстори, милорд. За какво са ми хора, научили докъде се простират пределите на възможното?

Ордата завари Коен седнал върху древна погребална могила встрани от бивака. Имаше много от тях наблизо. Всички от Ордата ги бяха виждали и преди, докато кръстосваха света надлъж и нашир. Все се случваше на някое място от преспите да стърчи овехтял камък с издялани надписи на език, който не познаваха. Всички надгробния бяха прастари. Никому от Ордата не бе хрумвало да порови в могила, за да провери що за съкровища има под земята. Отчасти защото си имаха точна думичка за всеки човек, хванал лопата в ръце — „роб“. Но преди всичко, защото въпреки избраното житейско призвание, имаха много строг нравствен Кодекс. Дори околните да не се придържаха към него. Този Кодекс им подсказваше дума и за всекиго, посмял да рови погребална могила — „Умри!“.

В Ордата имаше само ветерани от хиляди наглед обречени атаки, въпреки това пристъпиха полека към Коен, седнал с кръстосани крака в снега. Бе забил меча си дълбоко в пряспата. Отнесеното му изражение ги притесняваше.

— Стари друже, няма ли да дойдеш за вечеря? — покани го Калеб.

— Ядем морж — допълни Уили Момъка. — И днеска. Коен изсумтя.

— Не шъм швършил — промълви неясно.

— Какво не си свършил, стари друже?

— Помена.

— Кого поменуваш?

— Героя, дето ша го погребали тука, не виждаш ли?

— И кой е бил той?

— Де да жнам.

— И от кой народ е бил?

— Кажи ми да ти кажа.

— А дали е извършил велики подвизи?

— Нямам ши предштава.

— Тогава защо…

— Вше някой трябва да помене горкото копеле!

— Ама ти нищичко не знаеш за него!

— Туй хич не ми пречи да го поменувам!

Другите от Ордата се спогледаха. Предстоеше им трудничко приключение. Добре, че щеше да е последното.

— Не е зле да дойдеш и да си поприказваш с барда, дето го мъкнем — предложи Калеб. — Вече ми лази по нервите. Май не схваща за какво е тука.

— Той прошто ще напише героична шага пошле — смънка Коен.

Нещо като че му хрумна, започна да ровичка из дрехите си и свърши скоро, като се знае колко оскъдно беше облечен.

— Ъхъ, тъй си е, ама не е от бардовете, дето стават за писане на героични саги — възрази Калеб през това време. — Още като го докопахме, рекох ти, че не е за тая работа. Като гледам, той е от ония, които ще ти съчинят закачлива песничка, та да я изпееш на момиче. Пада си по цветенцата и пролетта, шефе.