Тери Пратчет - Нощна стража

— Кого? Теб или мен?

Жената се засмя:

— И двама ни.

— Да, ти само си върви, добри ми господине, и ние ще си кротуваме като мишчици — обеща пронизителен глас зад него.

Малко по-плътен добави:

— Точно тъй си е, миличък. Бъди добро момче и не карай леля Млати да си отваря чантичката.

— Това са Млати и Сади! — възкликна Ваймс. — Мъчните лелки! Е, те адски добре знаят кой съм!

Извъртя се.

Тъмните фигури, носещи старомодни черни сламени качулки, отстъпиха назад. В тъмата се чуха няколко метални звука и Ваймс бе принуден да се подчини. Макар че, общо взето, бяха от същата страна на барикадата като закона, с Мъчните лелки човек никога не беше сигурен какво може да му счи. Разбира се, тъкмо заради това бяха толкова полезни. Всеки клиент, който наруши реда в някой от тукашните домове, ползващи се с добро име, се боеше от лелките далеч по-силно, отколкото от стражата. Все пак стражниците спазваха някакви правила. А и в стражата нямаха ръчната чна н Млати. Сади пък умееше да върши ужасни неща с чадър, чийто връх приличаше на папагалска човка.

— Хайде, стига де — подхвърли той. — Млати? Сади? Да не се бъзикаме, а?

Нещо го побутна в гърдите. Сведе поглед. В края на предмета имаше гравирана папагалска глава.

— Трябва да продължиш по пътя си, драги ми господине — изрече един глас.

— Докато още имаш пръстчета на крачетата, миличък — добави друг.

— Май така ще е най-добре — подръпна го за ръката Рози. — Но ще ти кажа, че ги впечатли.

— По какво съдиш?

— Не си се превил на две и не бълбукаш. Да вървим, тайнствен страннико.

Ваймс се взираше напред, търсеше синия фенер пред Двора на Псевдополис. Там всичко все някак щеше да се изясни.

Но когато стигнаха, нямаше никакъв син фенер над арката на входа. Само няколко прозореца горе.

Ваймс задумка по вратата, докато тя не се открехна.

— Какво става тук, по дяволите? — попита сърдито обитателят на къщата, от който се виждаше само носа и едното око. — Я не ми пречи да вляза!

Избута вратата и нахълта.

Вътре нямаше участък на стражата. Вярно, виждаше се познатата стълба, но една стена минаваше през дежурната стая, имаше килими на пода, гоблени по стените… и прислужница с поднос в ръцете, която се опули, изтърва подноса и изпищя.

— Къде са всичките ми служители?! — кресна Ваймс.

— Напуснете незабавно, чувате ли? Не можете да нахлувате така! Махайте се оттук!

Ваймс се обърна към стареца, който му отвори. Приличаше на иконом и бе докопал сопа. Може би от нерви, а може би заради старческо треперене краят на сопата се люшкаше пред носа на Ваймс, който я сграбчи и я захвърли на пода.

— Какво става тук? — пожела да разбере той.

Старецът изглеждаше не по-малко озадачен от него.

Ваймс почувства как някакъв древен кух ужас набъбва у него. Стрелна се през отворената врата във влажната нощ навън. Рози и Лелките се бяха изпарили, както е присъщо на нощните птици, щом надушат неприятности. Той обаче хукна по Кралския път, като разблъскваше другите минувачи и окачаше от редките карети.

Тъкмо започваше да диша по-равномерно, когато се добра до авеню „Скуун“ и свърна по алеята към дома си. Нямаше представа какво ще завари там, но мястото изглеждаше съвсем нормално и от двете страни на вратата пламтяха факли. Познатият чакъл хрущеше под краката му.

Замахна да блъсне вратата, но с голямо усилие на волята се принуди да спре и дръпна шнурчето на звънеца.

След малко вратата бе отворена от иконом.

— Слава на боговете! — отдъхна си Ваймс. — Аз съм, човече. Попаднах в схватка. Няма за какво да се безпокоиш. Как е…

— Какво желаете? — грубо го прекъсна икономът.

Отстъпи крачка назад и лампите във фоайето го осветиха по-ярко. Ваймс виждаше за пръв път този мъж.

— Къде се дяна Уиликинс? — попита веднага.

— Момчето от кухнята ли? — Тонът на иконома се вледени. — Ако сте му роднина, предлагам да попитате за него отзад, на черния вход. Би трябвало да ви е известно, че не бива да стоите пред парадния.

Ваймс поумува как да преглътне тези думи, но юмрукът му не си направи труда да чака. Умело просна мъжа на земята.

— Нямам време за това — заяви Ваймс и го прекрачи.

Застана насред просторното фоайе и сви шепи пред устата си.

— Госпожо Доволсън? Сибил? — нададе вопъл той, усещайки как ужасът се усуква на възли в него.

— Моля? — обади се глас от стаята, която Ваймс отдавна наричаше Страшно розовата дневна.

Оттам излезе Сибил.

Наистина беше Сибил. И гласът беше същият, и очите, и стойката. Само не и възрастта — момичето беше прекалено младо, за да е Сибил…