Тери Пратчет - Нощна стража

Погледът на Сибил се отмести от него към поваления иконом:

— Вие ли сторихте това на Форсайт?

— Аз… ъ-ъ… аз… стана грешка… — мънкаше Ваймс и отстъпваше:

Но тя вече сваляше меч от стената. Не бе сложен там само за украса. Той не помнеше дали жена му някога е овладявала фехтовката, но дълго няколко стъпки остро оръжие е достатъчна заплаха, ако го размахва разярен аматьор. И на аматьорите понякога им излиза късметът.

Той отскочи припряно.

— Грешка… сбърках къщата… и лицето…

Едва не се препъна в падналия иконом, но успя да се втурне през вратата и надолу по стъпалата.

Мокри листа се лепяха по него, докато напираше слепешката през храстите към портата. Облегна се на стената и пое дълбоко дъх.

Скапаната Библиотека! Нали дочу веднъж, че там човек можел да се мести във времето или нещо подобно? Събрани натясно, всички онези магически книги вършеха странни неща.

Сибил беше толкова млада. Изглеждаше на шестнайсет! Нищо чудно, че нямаше участък на стражата в Двора на Псевдополис! Нали се преместиха там преди броени години!

Влагата се просмукваше през вехтите дрехи, с които беше облечен. А у дома… някъде… беше огромното му промазано кожено палто, топло като препечена филийка…

Мисли, мисли, не оставяй ужаса да вземе връх…

Дали не би могъл да обясни на Сибил какво става? В края на краищата тя пак си беше Сибил, нали? Мила към окаяните създания. Но дори най-мекото сърце би проявило склонност към вкоравяване, ако в къщата се появи груб отчаян мъж с пресен белег и облечен в дрипи и заяви, че ще ти бъде съпр. Една млада жена би могла да разбере съвсем погрешно тези думи, а на него изобщо не му трябваше това, особено докато тя е с меч в ръка. И лорд Рамкин вероятно още беше жив, а Ваймс бе останал с впечатлението, че е бил кръвожаден стар дявол.

Превил гръб, той се облегна на стената и бръкна за пура — ужасът го обзе отново…

В джоба му нямаше нищо. Никакви тънки пурети от Пантуид. И още по-важно — никаква кутия за пури…

Бе специално изработена. Имаше лека извивка. От деня, в който Сибил му я подари, непрекъснато беше в джоба му. И стана част от него, доколкото това е възможно за една вещ.

„Ние сме тук и това е сегашният миг.“ Редови стражник Визит, пламенно вярващ в омнианската религия, понякога цитираше тези слова от тяхната свещена книга. Доколкото Ваймс ги разбираше, на не толкова възвишения жаргон на ченгетата означаваха, че трябва да свършиш работата, която с изпречила пред очите.

„Аз съм тук — рече си той, — и сегашният момент е тогавашният.“ Обаче някакъв вътрешен глас добави: „Нямаш никакви приятели тук. Нито дом. Нито цел. Тук си сам.“

„Не, не си сам“ — възрази друг.

Някой го наблюдаваше.

Човекът се отдели от сенките на улицата и закрачи към него. Ваймс не успяваше да види лицето, но нямаше значение. Знаеше, че на него е изписана особената усмивчица на хищника, който знае, че е притиснал жертвата с лапа, известно му е, че и жертвата знае това. Уверен е, че жертвата ще с държи, сякаш си бъбрят като първи приятели, защото жадува, копнее да е именно така…

„Нали не искаш да умреш тук“ — подсказа скритата дълбоко, тъмна частица от душата на Ваймс.

— Имате ли огънче, господине? — попита хищникът.

Дори не си направи труда да държи незапалена цигара.

— Ами да, разбира се — отвърна Ваймс.

Уж посегна да се потупа по джобовете, но се завъртя с протегната ръка и улучи по ухото мъжа, който се прокрадваше зад него. После скочи към търсещия огънче и го събори на земята, стоварвайки ръка върху гърлото му.

Щеше да успее. По-късно си казваше, че наистина щеше да успее. Ако нямаше други двама в сенките, непременно щеше да успее. Но само ритна единия по коляното, преди да усети как гаротата се стяга около гърлото му.

Издърпаха го да стане. Раната сякаш изпищя от болка, докато той се мъчеше да вкопчи пръсти във въжето.

— Задръж го така — каза някой. — Гледай какво стори на Джез. Проклятие! Ще го сритам в…

Сенките се размърдаха. Ваймс се опитваше да си поеме дъх, единственото му здраво око се насълзяваше и съвсем смътно долови какво става. Имаше пъшкане, тихи и странни звуци, после натискът върху гърлото му изведнъж изчезна.

Падна по очи и се изправи с усилие, като леко се олюляваше. Двама мъже лежаха на земята. Единият се бе свил на кълбо и бълбукаше по малко. В далечината затихваше тропот на бягащи крака.

— Голям късмет е, че те намерихме навреме, драги ми господине — разнесе се глас точно зад него.