Тери Пратчет - Нощна стража

— За някои не е чак такъв късмет, миличък — добави друг глас до първия.

Рози пристъпи напред от мрака.

— Мисля, че е най-добре пак да дойдеш с нас. Ще пострадаш, като се размотаваш така. Да вървим. То се знае, няма да те заведа у нас…

— …то се знае — промърмори и Ваймс.

— …но вярвам, че Моси Лоун ще ти намери къде да си опънеш гърбината.

— Моси Лоун! — изведнъж му се зави свят. — Той е, значи! Докторът по срамните болести! Помня го!

Опитваше се да фокусира умореното си око в младата жена. Да, очертанията на лицето съвпадаха. И тази брадичка… Жена, която не търпи глупости. С такава брадичка хората стигат далеч.

— Рози… ти си госпожа Палм!

— Госпожа ли? — повтори тя студено, а Мъчните лелки се закискаха пискливо. — Определено не.

— Не, аз исках да кажа… — оплете се Ваймс.

Разбира се, само старшите представителки на тази професия приемаха „госпожа“ като почтително обръщение. Но тя още не беше от старшите. Дори гилдията още не съществуваше.

— И досега не те бях виждала — продължи Рози.

— Нито пък Млати и Сади, а те имат изумителна памет за лица. Но ти, Джон Кийл, ни познаваш и се държиш, все едно всичко тук е твое.

— Тъй ли?

— Да. Личи ти по стойката. Така стоят офицерите. Храниш се добре. Може и да прекаляваш мъничко. Не ти е излишно да смъкнеш две-три килца. И целият си в белези. Видях ги, като беше при Моси. Краката ти са загорели от коленете надолу и това ми шушне „стражник“, защото те ходят с голи до коее крака. Но аз познавам всеки стражник в града и ти не си от тях, значи може да си военен. Биеш се по инстинкт, и то мръснишки. Значи си свикнал да се бориш за живота си в мелето, а това си е странно, защото пък ми шушне „кашик“, а не офицер. Разнесе се мълва, че ония момчета взели от теб уавичка броня. Офицерска. Но ти не носиш пръстени. Пак „кашик“ — пръстените се закачат къде ли не и можеш да си откъснеш пръста, ако не внимаваш. Женен си.

— А това по какво си личи?

— Всяка жена ще познае — невъзмутимо го увери Рози Палм. — Сега стъпвай по-живо. Вече нарушаваме полицейския час. Стражниците няма да ни досаждат много, но с теб ще се захванат.

Полицейски час… Това беше много отдавна. Ветинари никога не налагаше полицейски час. Пречеше на бизнеса.

— Май съм си загубил паметта, когато са ме нападнали — подхвърли Ваймс.

Реши, че звучи добре. Най-голяма нужда имаше от някое тихо местенце, за да размисли хубавичко.

— Тъй ли? А аз май съм кралицата на Хершеба — заяде се Рози. — Едно запомни, добри ми господине. Не правя всичко това, защото си ми интересен, макар да си признавам, че ме мъчи силно любопитство още колко ще оцелееш. Да не беше толкова студена и влажна нощта, щях да те зарежа на пътя. Аз съм работещо момиче и не ми трябват неприясти. Но ти приличаш на мъж, който може да натрупа малко долари, а ще си платиш, да знаеш.

— Ще ти оставя парите на нощното шкафче — изтърси Ваймс.

Плесницата го отхвърли към стената.

— Това да ти е за урок. Аз нямам никакво чувство за хумор, разбрахме ли се? — промълви Рози и раздвижи изтръпналите си пръсти.

— Аз… извинявай — смънка той. — Не исках да… Тоест… слушай, благодаря ти за всичко. От душа го казвам. Но нощта никак не е лека за мен.

— Да, виждам.

— По-лошо е, отколкото си мислиш. Сериозно ти говоря.

— Всички си имаме тежки грижи. Сериозно ти говоря.

Ваймс се радваше, че Мъчните лелки бяха зад тях, когато навлязоха в Сенките. Защото това бяха старите Сенки, а Лоун живеше на една пряка от края им. Стражата никога не припарваше тук. Честно казано, новите Сенки не бяха много по-приятни, но хората си бяха научили урока какво става, о кой нападне стражник. С лелките беше друго. Тях никой не нападаше.

„Само да поспя една нощ. Може би на сутринта ще излезе, че нищо от това не се е случвало.“

— Тя не беше там, нали? — обади се Рози по някое време. — За жена ти питам. Онази къща е на лорд Рамкин. Да нямаш разправии с него?

— Никога не съм го виждал — отвърна Ваймс разсеяно.

— Провървя ти, че един човек ни каза накъде си тръгнал. На онези мъже сигурно плаща някой от обитателите на големите къщи. Тузарите в Анкх признават само своите закони. Някакъв грубиян се разхожда насам-натам, без да носи инструментите на някой занаят… Значи трябва да бъде разкаран, а ако наемниците го оберат до шушка покрай останалото, на кого му пука?

„Да — рече си Ваймс. — Тъкмо така става. Да си привилегирован означава да си имаш частни закони. Два вида хора се надсмиват над законите — първите ги нарушават, а вторите ги създават. Е, сега вече не е така…