Тери Пратчет - Нощна стража

…но сега аз не съм в моето «сега». Проклети да са магьосниците…

Магьосниците. Ами да! Сутринта ще отида да им обясня! Лесна работа! Поне те ще разберат! Хващам се на бас, че могат да ме върнат право там, откъдето се пренесох! Имат си цял университет, пълен с хора, които могат да се справят с това! Вече не е мой проблем!“

Облекчението изпълни тялото му като топла розова мъгла. От него се искаше само да избута жив нощта…

Но защо да чака? При тях е отворено по цяла нощ, нали? Магията няма работно време. Ваймс помнеше среднощните патрули, когато виждаше ясно в сиянието, идващо от някои прозорци на университета. Можеше просто да…

Задръж, задръж. Хрумна му типично полицейска мисъл. Лелките не тичаха. Бяха прочути с това. Застигаха човек бавно. Всяко, както те се изразяваха, „много лошо момче“ би спало твърде неспокойно, ако знае, че лелките са го подгонили и бавно се примъкват към него, поспирайки само да пия ч със сметана или да посетят интересна разпродажба на ниски цени. Но Ваймс бе бягал по целия път чак до авеню „Скуун“ в тъмнината, през множеството коли и тълпите хора, които бързаха да се приберат у дома преди началото на полицейския час. Никой не му обърна внимание, а и в никакъ слчй не би могъл да види лицето му. Пък и той несъмнено не познаваше никого тук. Поправи се — никой не познаваше него.

— Е — подхвана нехайно, — кой ви каза накъде съм тръгнал?

— О, един от престарелите монаси — обясни Рози.

— Какви престарели монаси?

— Че знае ли ги човек? Плешив дребосък с расо и метла. Винаги ще видиш някъде монаси да просят и да напяват. Този беше на Федърското шосе.

— И вие го попитахте къде съм отишъл?

— Какво? Не. Просто се огледа и каза: „Господин Кийл изтича към авеню «Скуун»“, после продължи да си мете.

— Да мете ли?

— Ами това е някакво тяхно свято занимание. За да не настъпват мравките, тъй си мисля. Или пък помитат греховете от пътя си. А може би държат наоколо да е чисто. Кого засягат делата на монасите?

— И нищичко в тази случка ли не ви се стори странно?

— Защо? Рекох си, че може по душа да си благ с просяците! — сопна се Рози. — Не ми влиза в работата. Млати обаче каза, че пуснала нещо в паничката му.

— Какво?

— А ти би ли я попитал?

Ваймс умуваше: „Вярно, кого засягат делата на монасите? Те са си монаси. Тъкмо затова са особняци. Нищо чудно един от тях да е бил осенен или нещо такова, на тях това им харесва. И какво толкова? Намери магьосниците, обясни им какво се случи и ги остави те да се оправят.“

Но полицаят в него мислеше друго: „Откъде дребничките монаси ще знаят, че се наричам Кийл? Надушвам нещо гнило.“

Ваймс се опита да го опровергае: „Значи тази миризма е отпреди трийсетина години.“ И полицаят подчерта: „Ами да, затова вони.“

— Чуйте, трябва да проверя нещо — започна той.

— Аз… може и да се върна.

— Е, няма да те оковавам във вериги — отвърна Рози. Поусмихна се мрачно и продължи: — Защото това се плаща допълнително. Но ако не се върнеш и имаш намерение да се застоиш в този град, тогава лелките…

— Давам ти дума, че най-малко от всичко на света искам да напусна Анкх-Морпорк — прекъсна я Ваймс.

— Наистина прозвуча правдиво — съгласи се Рози. — Ами върви. Полицейският час вече започна. Но защо ли си мисля, че това няма да те притесни?

Той се скри в мрака, а Млати пристъпи към Рози.

— Миличка, искаш ли да го проследим?

— Не си правете труда.

— Скъпа, защо не позволи на Сади да го смуши лекичко? Щеше да го поукроти.

— Мисля си, че доста усилия са нужни, за да укротиш този мъж. Не ни трябват главоболия. Не и сега. Остава ни съвсем малко.

— Господине, хич не ти трябва да си навън по това време.

Ваймс се обърна. Досега тропаше по затворената порта на университета.

Зад него стояха трима стражници. Единият носеше факла. Другият държеше лък. Третият явно бе решил, че задълженията му тази нощ не включват носене на тежести.

Ваймс бавно вдигна ръце.

— Като гледам, иска му се да прекара нощта в приятна студена килия — отбеляза онзи с факлата.

„Олеле. Състезанието «Комедиант на годината». Ченгетата не бива да си опитват силите в него, но те въпреки всичко упорстват.“

— Просто щях да посетя университета — сподели той.

— О, тъй ли било? — обади се стражникът без факла или лък. Беше пълен, Ваймс различаваше помътнелия блясък на сержантски нашивки. — Та къде живееш?

— Никъде. Току-що пристигнах. Хайде да продължим веднага нататък, а? Нямам работа, нямам и пари. Нито едното от двете не е престъпление.