Тери Пратчет - Нощна стража

Надзирателят отвори вратата. Ваймс стана и подаде китките си. След миг колебание Зурльо му сложи белезниците. Винаги си струва да се държиш прилично с надзирател — може ръцете ти да не се окажат оковани зад гърба. А човек със събрани отпред ръце има доста голяма свобода на движента.

— Ти мини пред мен по стъпалата — нареди Зурльо, наведе се и взе арбалет, който изглеждаше в пълна изправност. — Ако дори се опиташ да вървиш бързо, господинчо, ще те прострелям тъй, хнъ, че да пукнеш бавно.

— Така си е редно — потвърди Ваймс.

Качваше се по стъпалата съвсем внимателно и чуваше тежкото дишане на Зурльо точно зад гърба си. Подобно на мнозина с ограничен ум надзирателят се отнасяше изключително сериозно към нещата, които все пак можеше да прави. Например би проявил оригинална липса на задръжки спрямо натискането на спусъка.

Ваймс стигна до горната площадка и спря нерешително.

— Хнъ, върви наляво, ей ти — подсказа отзад Зурльо.

Ваймс кимна. После веднага сви надясно. Всичко изплуваше като огромна вълна. Това беше Шосето на петмезената мина. Първият му участък на стражата. Тук започна всичко.

Вратата на капитана беше отворена. Възрастният мъж с уморен вид вдигна глава зад бюрото си.

— Сядай — нареди хладно Тилдън. — Благодаря, Зурльо.

Ваймс имаше противоречиви спомени за капитан Тилдън. Бил военен, преди да му дадат тази работа като един вид пенсия, а това никак не беше добре за старше ченге. Означаваше, че вечно чака заповеди от властта и им се подчинява, докато Ваймс откри, че предпочита да очаква заповеди от встта, а после да ги прецежда през ситото на здравия разум, като щедро примесва изобретателна способност да не ги разбира и дори зачатъци на глухота, ако обстоятелствата я налагат, защото властта рядко слиза на уличното равнище. Тилдън твърде много държеше на лъскавите нагръдни строевата подготовка. Не можеше да се отрече, че и това е необходимо донякъде. Не бива да позволяваш на хората да се разпускат. Но макар че Ваймс никога не изразяваше публично мнението си, харесваше му да вижда от време на време и някоя очукана броня. Показваше, че някой е удрял о ня. ък и когато се спотайваш в сенките, не е нужно да лъщиш…[???]

На едната стена бе окачен флагът на Анкх-Морпорк, червеното в него бе избледняло до оръфано оранжево. Носеха се слухове, че Тилдън всеки ден му отдава чест. Имаше и извънредно голяма сребърна мастилница с позлатена емблема на полк, която заемаше значителна част от бюрото. Зурльо я излъскваше всяка сутрин и тя сияеше. Тилдън така и не бе успял да остави армията в миналото си.

Все пак Ваймс пазеше и топли спомени за стареца. Бе постигал успехи като военен — общо взето, неговата страна побеждавала, убивал повече врагове с добра, макар и скучна тактика, отколкото свои войници с лоша, но блестяща. Посвоему беше благ и поносимо справедлив. Мъжете от стражата го въртяха на малкия си пръст.

Сега Тилдън пробваше върху него „дългия поглед, подкрепен с тежки книжа“. Би трябвало да внуши: „Знаем всичко за теб и щом е така, защо не си признаеш всичко сам?“ Липсваше му обаче дарбата да го прави.

Ваймс отвърна безизразно на погледа му.

— Та как ти беше името? — попита Тилдън, щом проумя, че задържаният се взира по-упорито.

— Кийл. Джон Кийл. — „Ами… Защо пък не, по дяволите…“ — Вижте, имате само един лист хартия с някакво значение и това е докладът на сержанта, стига да е грамотен.

— Всъщност имам два листа хартия — поправи го капитанът. — И другият се отнася за смъртта на Джон Кийл, ясно?

— Какво?! За сбиване със стражата?

— При сегашното извънредно положение и това стига за налагане на смъртно наказание — натърти Тилдън и се наведе над бюрото. — Но… ха, май няма да е нужно в този случай, защото Джон Кийл е умрял вчера. Ти си го пребил и си го обрал, ясно? Взел си му парите, но си зарязал писмата, защото тки като теб не могат да четат, ясно? Значи е нямало откъде да научиш, че Джон Кийл беше полицай, ясно?

— Какво?!

Ваймс се опули към кльощавото лице с победоносно щръкнали мустаци и бледосини очички. Тогава се чу как някой усърдно мете пода в коридора отвън. Капитанът погледна покрай Ваймс, изръмжа и метна една перодръжка.

— Я го махнете оттук! — излая той. — Впрочем какво търси при нас този дребен хитрец посред нощ?

Ваймс изви глава. На вратата стоеше слабоват, съсухрен човечец, с гола глава като бебе. Хилеше се глуповато и държеше метла.

— Той не взима скъпо, хнъ, и по-добре да идва, когато, хнъ, е по-спокойно — замърмори Зурльо, но хвана дребосъка за острия лакът. — Хайде да се махаш, господин Лукчо…