Тери Пратчет - Нощна стража

— Чуках на портата!

— Аз ти вярвам, господин Ваймс. Но нали ги знаеш ченгетата. Само да ги погледнеш накриво и мръсниците ти лепват всяко престъпление, дето е записано в законите. Ужасно е какво могат да припишат на един почтен човек, ха-ха!

Той наистина знаеше.

— Значи си се сдобил с пари.

— Ми то се знае, господин Ваймс. Аз съм си кримка. И най-хубавото е, че става твърде лесно да съм кримка, ако никой не ме знае като такъв. Ама за да си ченге, хората трябва да вярват, че си ченге. Каква историйка, направо да си я запишеш, а? Знаеш ли, че сме в доброто старо време, ха-ха?

— Така изглежда — съгласи се Ваймс.

Неприятно му беше да си приказва с Карсър, но в момента му се струваше, че той е единственият действително съществуващ човек наоколо.

— И къде се изтърси, ако мога да попитам?

— В сенките.

— Аз също. Две типчета се помъчиха да ме ограбят, както бях полегнал. Мен! Представяш ли си, господин Ваймс! Все пак носеха някакви парици, тъй че всичко се подреди. Да, мисля си, че тук ще съм много щастлив. А, ето ги и нашите доблестни момчета…

Един стражник идваше по коридора, размахал връзка ключове. Беше доста възрастен, бе от ченгетата, които е по-вероятно да получат работа с размахване на ключове вместо с размахване на палка. Най-забележителното у него беше носът му — двойно по-широк и по-къс от нормалния. Позагледа се във Ваймс, после отиде до килията на Карсър и отключи вратата.

— Ей, ти. Изчезвай.

— Да, сър. Благодаря, сър — побърза да излезе Карсър и посочи Ваймс: — Този го дръжте под око, сър. Същинско животно. Не бива да затваряте почтени хора до такива като него, сър.

— Казах да се разкараш.

— Вече се разкарвам, сър. Благодаря, сър.

Карсър намигна с усмивка на Ваймс и се разкара.

Надзирателят се обърна към Ваймс:

— А твоето име как е, хнъ, господинчо?

— Джон Кийл.

— Тъй ли?

— Тъй, ами, и вече достатъчно ме ритаха. Май ми стига толкова. Искам да изляза оттук.

— О, ще ти се да излезеш, тъй ли? Хнъ! Ще ти се да ти дам тия ключове, хнъ, и пет пенса от общата касичка за, хнъ, неприятностите, а?

Мъжът стоеше до решетката и се хилеше на заблудата на човек, който се смята за остроумен, докато всъщност е слабоумен. Ако рефлексите на Ваймс бяха по-бързи от неговите (би се обзаложил, че дори в момента е така), само за секунда би придърпал стария глупак към решетката, за да му спска носа още малко. Нямаше съмнение, че психопатите се оправят по-лесно в живота.

— Стига ми и свободата — сподели той, като се пребори с изкушението.

— Ти никъде няма да ходиш, хнъ, освен да се видиш с капитана — осведоми го надзирателят.

— Той трябва да е капитан Тилдън, нали? — подхвърли Ваймс. — Нали не бъркам? Пуши като комин? Има месингово ухо и дървен крак, нали?

— Ъхъ, и може да заповяда да те застрелят, хнъ, тогаз ще ти се усладят ли бананите, а?

Отрупаното бюро, което представляваше паметта му, най-сетне измъкна подложката на спомена изпод чаената чаша на забравата.

— Ти си Зурльо. Познах, нали? Някакъв ти беше счупил носа и така и не го наместиха добре! Пък и очите ти сълзят през цялото време, затова те назначиха постоянно да наглеждаш килиите…

— А аз познавам ли те, господинчо? — попита Зурльо, присвил подозрително воднистите си очи към него.

— Мен ли? Не. Не! — припряно отрече Ваймс. — Но съм чувал хората да говорят за теб. На практика той се разпорежда в участъка, тъй казват. Много справедлив човек бил, казват. Строг, но справедлив. Не плюе в кашата, не пикае в чая. И никога не се оплита в приказки за плодове.

Видимите части от лицето на Зурльо се разкривиха в презрителната гримаса на човек, който не вниква в разиграващия се сценарий.

— Тъй ли било? — успя да рече той. — Е, хнъ, аз винаги държа чисти килиите, това си е вярно. — Изглеждаше малко смутен, но някак направи поредната гримаса. — Ти си стой тука, а аз ще отида да кажа на капитана, че си се освестил.

Ваймс пак легна на нара и се загледа в лошия правопис и анатомичните грешки на драсканиците по тавана. Известно време отгоре се чуваше гръмовен глас, прекъсван понякога с „хнъ“ от Зурльо.

После надзирателят отново изтрополи по стълбата.

— Брей, брей, брей — занарежда той. — Както излиза, нашият капитан иска да приказва с теб тутакси. Да видим сега — ще ме оставиш ли да те окова, хнъ, или да викам момчетата?

„Боговете те закрилят“ — каза си Ваймс. Може и да беше вярно, че ударът, разплескал носа на Зурльо, му е наместил накриво мозъка. Трябва да си много голям идиот, за да се опиташ сам да сложиш белезници на опасен арестант. Ако например бе опитал същия номер с Карсър, от пет минути щеше д е мъртъв идиот.