Тери Пратчет - Нощна стража

Подскочи и седна.

— Само да ме пипнеш и ще те просна! — ревна той, опитвайки се да спусне краката си от масата.

Половината му глава сякаш пламна.

— На твое място щях да кротувам — посъветва го лекарят и полека го бутна назад. — Това порязване беше доста гадно. И не пипай превръзката на окото!

— Порязване ли? — Ръката на Ваймс докосна коравия плат на превръзка за око. Спомените му се сляха. — Карсър! Някой спипа ли го?

— Който и да те е нападнал, се е измъкнал — осведоми го лекарят.

— След такова падане? — усъмни се Ваймс. — Сигурно поне е накуцвал! Слушайте, аз трябва да…

Едва тогава забеляза всичко останало. Тези неща през цялото време бяха пред очите му, но едва сега осъзна какво се е случило.

Не носеше собствените си дрехи…

— Какво стана с униформата ми? — попита и до лови гримасата на жената към лекаря: „Нали ти казвах?“

— Нападателят те е съблякъл по долни гащи и те е оставил да лежиш на улицата — намеси се тя. — Добре, че при мен имаше мъжки дрехи. Не е за вярване какви неща си забравят мъжете.

— Кой ми е взел бронята?

— Никакви имена не знам — отрече жената. — Видях обаче неколцина мъже, които тичаха с някакви неща в ръцете.

— Обикновени крадци ли? Не оставиха ли разписка?

— Не! — прихна тя. — Защо пък да оставят?

— А ние може ли да задаваме въпроси? — обади се лекарят, докато си събираше инструментите.

Нищо не беше наред…

— Ами аз… благодаря, да — смутолеви Ваймс.

— Как се казваш?

Ръката му застина, докато я вдигаше към лицето си.

— Значи не ме познавате?

— А трябва ли? — отвърна лекарят.

Нищо не беше наред…

— Това нали е Анкх-Морпорк? — провери Ваймс.

— Ъ-ъ… да — потвърди мъжът и се обърна към жената. — Ударен е по главата, но не мисля, че е чак толкова зле…

— Виж какво, губя си времето — намеси се тя. — Ти кой си, господине?

Нали уж всеки в града знаеше кой е Ваймс? Поне в Гилдията на шивачките. А и лекарят нямаше вид на глупак. Може би в момента не биваше да е напълно откровен. Нищо чудно да е попаднал на място, където не е особено желателно да си ченге. Можеше да се окаже опасно за него, а точно сега не ше толкова добре, че да се справи с положението.

— Кийл — каза им той.

Името просто изскочи в ума му — през целия ден се въртеше в ума му, още щом видя цъфналия люляк.

— Ъхъ, да, бе — подсмихна се жената. — Ще си съчиниш ли и малко име?

— Джон — заяви Ваймс.

— Подходящо. Е… Джон, ето какво ще ти кажа. Наоколо голите мъже, проснати на улицата, не са рядка гледка. Колкото и да ти е странно, но обикновено те не искат всеки да знае истинските им имена или къде живеят. И ти няма да си първият, когото доктор Лоун е закърпил. Аз се казвам Рози. Сега ще има и малка такса, нали разбираш? И за двама ни.

— Добре, добре, знам как стават тия неща — вдигна ръце Ваймс. — Това са Сенките, нали? — И двамата кимнаха. — Значи се спогодихме. И ви благодаря. Вижда се, че нямам никакви пари, но щом се прибера у дома…

— Ще те придружа, бива ли? — предложи жената и му подаде вехто палто и чифт прастари ботуши.

— Не искам нищо да те сполети. Например внезапна загуба на памет.

Ваймс побесня, но не показа яда си. Лицето го мъчеше, имаше натъртвания къде ли не и бе облечен в дрехи, които воняха на клозет. Ще отиде в участъка на стражата, ще се почисти и ще се преоблече, после ще си напише доклада и оттам — право вкъщи. А тази млада дама може да прекара една нощ в килиите и после да бъде предадена на Гилдията на шивачките. Там се отнасяха сурово към подобни случаи на изнудване, защото вредяха на оборота.

— Бива — съгласи се той.

Нахлузи ботушите. Стягаха го, а подметките им бяха направени от тънък влажен картон.

Доктор Лоун разпери ръце в знак, че се отървава от тях.

— Оставям го на теб, Рози. Господин Кийл, не сваляй превръзката няколко дни и ако ти провърви, ще виждаш с окото. Някой те е резнал с остър нож. Направих каквото ми беше по силите и шевовете са добри, но ще ти остане грозен белег.

Ваймс за пореден път вдигна ръка към бузата си.

— Не пипай! — скастри го Лоун.

— Да вървим… Джон — подкани го Рози. — Да те върнем у дома, където ти е мястото.

Излязоха навън. От стрехите капеше вода, но дъждът бе отслабнал.

— Живея оттатък Двора на Псевдополис — съобщи Ваймс.

— Ти водиш — отвърна Рози.

Още преди да стигнат до края на улицата, той забеляза, че две тъмни фигури са тръгнали подире им. Понечи да се обърне, но Рози впи пръсти в ръката му.

— Не ги закачай и те няма да те закачат — увери го тя. — Само идват с нас да пазят.