Тери Пратчет - Нощна стража

— Какво има? — сопна се Ридкъли. — Досега не сте ли виждали магьосник?

Един стражник застана мирно и отдаде чест.

— Аз съм капитан Керът, сър. Ние никога не бяхме… виждали толкова много от един магьосник.

Архиканцлерът го изгледа неразбиращо.

— Стибънс, какви ги дрънка тоя? — подхвърли, без да извива глава.

— Сър, вие сте облечен… ъ-ъ, твърде оскъдно.

— Моля?! Сложил съм си шапката, нали?

— Да, сър…

— Шапка = магьосник, магьосник = шапка. Всичко друго е превземки. Впрочем аз съм убеден, че всички тук сме светски мъже — добави Ридкъли и се огледа. За пръв път откри още подробности у стражниците. — И светски джуджета… аха… светски тролове също, както виждам… и… светски жени също, елязвам… ъ-ъ… — Архиканцлерът помълча и изрече: — Господин Стибънс…

— Да, сър?

— Ще бъдеш ли така добър да изтичаш до моите покои и да донесеш робата ми?

— Разбира се, сър.

— Междувременно бъди така добър, моля те, да ми услужиш с твоята шапка…

— Но вие, сър, всъщност наистина сте с шапка — напомни му Пондър.

— Вярно, съвсем вярно — съгласи се Ридкъли бавно и натъртено със скована усмивчица. — А сега, господин Стибънс, освен това желая незабавно ти, именно ти да ми услужиш с твоята шапка, моля те.

— О — сепна се Пондър. — Ъ-ъ… да…

Няколко минути по-късно много чистият и благоприлично облечен архиканцлер стоеше в самия център на Библиотеката и гледаше нагоре към повредения купол, а до него Пондър Стибънс (който по неясна причина реши да остане без шапка на главата, макар и тя да му бе върната) се взираше намн в някакви магически уреди.

— Нищичко ли няма? — попита Ридкъли.

— Уук — потвърди библиотекарят. 4 4 Който беше орангутан, преобразен от някогашния си човешки облик поради отдавна забравена магическа злополука. Толкова добре забравена, та хората дори вече забравяха, че той е орангутан. Може и да не изглежда лесно, като се знае, че дори дребничък орангутан има способността да пъва цялото налично пространство около себе си, но за магьосниците и повечето жители на града той вече беше само библиотекарят и с това въпросът приключваше. Дори ако някому хрумнеше да съобщи, че в Библиотеката има орангутан, магьосниците вероятно биха отишли при библиотекаря да попитат дали го е виждал.

— Навсякъде ли претърси?

— Сър, той не може да претърси навсякъде в тази библиотека — възрази Пондър. — Това би отнело повече време, отколкото изобщо е възможно да съществува. Но ако говорим за най-обикновените рафтове — несъмнено. Ъ-хъм…

Керът се обърна към Пондър:

— Моля ви, господине, кажете ми за какво се отнасяше това „ъ-хъм“?

— Нали разбирате, че тази библиотека е магическа? И това означава, че дори при нормални обстоятелства има област с висок магически потенциал над библиотечните рафтове?

— Вече съм идвал тук — подчерта Керът.

— Следователно сте осведомен, че времето в библиотеките е… донякъде по-гъвкаво? — продължи Пондър. — И като добавим допълнителната мощност на бурята, нищо чудно да е възникнала възможността за…

— Нима ще ми кажете, че той е бил преместен във времето? — прекъсна го стражникът.

Пондър се стъписа. Никой не му бе казвал, че стражниците са схватливи. Обаче не издаде изненадата си.

— Ех, да беше толкова просто. Мълнията обаче… ъ-хъм, явно е добавила и страничен вектор…

— Какво? — попита Ридкъли.

— Значи и във времето, и в пространството — каза Керът.

Пондър съвсем се обърка. Хората извън магьосническото съсловие не би трябвало да имат толкова бърз ум.

— Не е… точно така — смънка той и се отказа от обясненията. — Архиканцлер, наистина се налага да поумувам над това. Невъзможно е някои от данните, които получавам, да са истина.

Ваймс се свести. Бе имало мрак, дъжд и страшна болка в лицето му.

После бе имало друго избухване на болка в тила му и усещане, че го влачат насам-натам.

А сега имаше светлина.

Виждаше я през клепачите си. Поне през левия. В другата половина на лицето му усещаше само болка. Остави окото си затворено и наостри слух.

Някой се движеше наоколо. Изтрака метал. Женски глас промълви:

— Той е буден.

— Сигурна ли си? — отвърна мъжки глас. — Как позна?

— Познах, защото веднага усещам дали един мъж е заспал — обясни жената.

Ваймс отвори окото си. Лежеше на някаква пейка или маса. До него на стената се облягаше млада жена. По дрехите, държанието и позата й полицейският мозък на Ваймс веднага я определи: „шивачка“, но от по-умните. Мъжът носеше дълга черна роба и глупаво провиснала шапка, за които също с нери определение: помощ, попаднал съм в ръцете на лекар!