Тери Пратчет - Нощна стража

Ваймс вдигна своя арбалет.

Изтрещя гръмотевица, сякаш огромна желязна сфера се търкулна по стълбата на боговете — тътнещ, пращящ грохот, който сякаш разцепи небето на две и разтресе сградата.

Карсър вдигна поглед и забеляза Ваймс.

— К’во праиш, гуж’дине?

Бъги не се отлепяше от телескопа. В този момент и лост не би могъл да го помръдне.

— Млък, бе, празноглави врескала! — процеди той.

И двамата долу стреляха, и двамата пропуснаха целта, защото се опитаха хем да отскочат, хем да пуснат стрелите.

Нещо твърдо мушна рамото на Бъги.

— К’во става, гуж’дине?

Обърна се. Зад него се бяха струпали десетина опърпани гарвана, приличаха на старци в твърде широки черни наметала. Птиците обитаваха Кулата на занаята. Стотиците поколения живот в магическа среда с висок заряд усъвършенстваха интелекта на тварите, които поначало си бяха схватли. Но колкото и способни да бяха гарваните, тези не се отличаваха с особен ум. Само им беше присъща по-упорита тъпота, както подобаваше на птици, за които вълнуващата панорама на града, ширнал се под тях, беше нещо като дневна телевизионна програма.

— Разкарайте се! — изрева Бъги и пак се долепи до телескопа.

Сега Карсър бягаше, Ваймс тичаше след него и се изсипа градушката…

От нея всичко побеля. Ледените топчета заудряха силно наоколо, шлемът му зазвъня. Парчета колкото главата му отскачаха от камъните и халосваха Бъги отдолу. Той се разпсува, закри лицето си с ръце, пързаляше се по леда, а през цялото време го налагаха пръскащи се кристални топки, як от които му вещаеше бъдеще, изпълнено с болка. Добра се до обрасъл с бръшлян свод между две по-малки кули, където вече се бе подслонила чаплата, и се вмъкна вътре. Замразеният шрапнел долиташе и тук, жилеше го, но поне можеше да вижда и да диша.

Една човка го мушна силно в гърба.

— Сега к’во става, гуж’дине?

Карсър тупна тежко върху арката между общежитието и главните сгради и едва не загуби равновесие върху керемидите. Стрела, пусната от някой стражник долу, одра крака му.

Ваймс скочи долу след него тъкмо когато се изсипа градушката.

С ругатни и пързаляне мъжете се гонеха по арката. Карсър стигна до сплетения бръшлян, покрил стената на Библиотеката чак до покрива, и се закатери, пръскайки ледени късчета.

Ваймс докопа бръшляна в мига, когато Карсър се скри от погледа му на плоския покрив. Озърна се към трясъка отзад — Керът се опитваше да мине покрай стената откъм Крилото за високоенергийна магия. Ледените парченца на градушката оформяха ореол около главата му.

— Остани там! — изрева Ваймс.

Отговорът на Керът се изгуби в шума.

Ваймс размаха ръце и веднага се вкопчи в бръшляна, защото единият му крак се подхлъзна.

— Остани там, дяволите те взели! — провикна се гой. — Това е заповед! Да не искаш да паднеш долу!

Пак се обърна напред и запълзя по студения мокър бръшлян.

Вятърът стихна, последните ледени топчета отскачаха от покрива.

Ваймс спря няколко стъпки под горния край на бръшляна, стъпи здраво между древните разкривени стъбла и посегна нагоре да се хване добре.

След това се изхвърли, стисна полетелия към него ботуш и продължи нагоре, събаряйки Карсър. Другият мъж се просна по гръб сред хлъзгавите парчета, понечи да се надигне и пак се плъзна. Ваймс се издърпа върху покрива, прекрачи напред и установи, че не може да се задържи на крака. Двата с Карсър се изправиха, опитаха се да помръднат и пак тупнаха.

Както бе легнал, Карсър се опита да ритне рамото на Ваймс, двамата се плъзнаха в противоположни посоки, после той се извъртя и изпълзя на ръце и колене към големия купол от стъкло и метал на Библиотеката. Сграбчи ръждивата рамка, успя да се изправи и извади нож.

— Хайде де, ела да ме хванеш — подкани той.

Отново се чу тътен на гръмотевица.

— Няма нужда — отвърна Ваймс. — Ще почакам. „Поне докато си поема дъх.“

— Защо ме тормозите? Какво съм направил според вас?

— Като кажа „две-три убийства“, подсещам ли те за нещо?

Ако оскърбената невинност можеше да носи пари, лицето на Карсър беше цяло богатство.

— Нищо не знам за…

— Карсър, не съм дошъл да си играя с теб. Зарежи тези приказки.

— Жив ли ще ме заловите, ваша светлост?

— Не ми се иска, да знаеш. Но хората си мислят, че така е по-правилно.

Отляво изтропаха керемиди, огромен обсаден арбалет се стовари с грохот върху билото на близкия покрив. Зад него се появи главата на Детритус.

— Извинете, господин Ваймс, трудничко се изкачих заради тая градушка. Вие само се дръпнете по-назад.