Тери Пратчет - Нощна стража

— Ще оставиш тази твар да ме застреля? — обади се Карсър и захвърли ножа. — Невъоръжен човек?

— При опит за бягство — уточни Ваймс.

Само че тази история потръгваше зле, вече надушваше това.

— Аз ли? Просто си стоя тук, ха-ха!

Най-после прозвуча гадният смях, придружен от противната усмивчица. Не се налагаше да го чакат дълго. „Ха-ха“ дори приблизително не предава цялата му гнусотия. Беше по-скоро трептене на гласа, вбесяващо снизходително кискане, което намекваше, че всичко това е много смешно, но ти не ираш шегата.

За жалост не можеш да простреляш някого само заради дразнещия му кикот. А той спокойно си стърчеше там. Побегнеше ли, можеше да бъде застрелян. Вярно, щеше да го стори Детритус и макар че с неговия арбалет на теория беше възможно само да рани някого, ранените вероятно щяха да се намат в съседното здание.

А Карсър си стоеше и обиждаше света с присъствието си.

Всъщност вече не само стоеше. С едно движение се метна по стръмния купол на Библиотеката. Стъклата (поне онези, които не се потрошиха от ненадейната градушка) заскърцаха в железните си рамки.

— Не мърдай! — провикна се Ваймс. — И слез веднага!

— Че къде ли мога да отида? — ухили му се Карсър. — Просто чакам да ме арестуваш, нали така? Ей, виждам дома ти оттук!

„Какво има под купола? — размишляваше Ваймс. — До каква височина стигат шкафовете с книгите? Има и горни етажи в Библиотеката. Нещо като странични галерии. Но от пода куполът се вижда. Ако внимаваш, не може ли да се залюлееш и да скочиш в галерията от ръба на купола? Рисковано е, но ако човек знае, че скоро ще се залюлее за последен път…“

Стъпваше предпазливо и се добра до купола. Карсър се покатери още малко.

— Предупреждавам те…

— Само показвам доброто си настроение, господин Светлост, ха-ха! Няма да ме виниш, че искам да се порадвам на последните си минути като свободен човек, а?

„Виждам дома ти оттук…“ Ваймс се придвижи нагоре по купола. Карсър го насърчи:

— Браво на теб, ваша Ваймскост!

Той също пропълзя към върха.

— Не ме разигравай, Карсър, иначе лошо ти се пише!

— По-лошо, от това, което ме очаква? — Карсър надникна през едно счупено стъкло. — До долу се пада дълго, господин Ваймс. Като си помисля, човек ще умре на мига, като се стовари, нали?

Ваймс погледна надолу и Карсър скочи.

Но не стана каквото бе намислил. Ваймс напрегнато очакваше нещо подобно. След малко Карсър лежеше върху желязната решетка, едната му ръка беше подвита под тялото, другата — изпъната и удряна безмилостно от Ваймс в метала. Ножът, който тя стискаше доскоро, се плъзна надолу по купо.

— Богове, ти май ме смяташ за тъпанар — изръмжа Ваймс. — Не би захвърлил ножа, Карсър, ако нямаше още един!

Доближи лице достатъчно, за да надникне над палавата усмивчица и да види как демоните му махат от очите.

— Причиняваш ми болка, а това не е позволено!

— О, не искам нищо да ти се случи, Карсър — увери го той. — Искам да те видя изправен пред Патриция. Искам поне веднъж да те чуя как признаваш нещо за разнообразие и да видя тази скапана лукава усмивчица изтрита от лицето ти. Сержант Детритус!

— Сърр! — кресна тролът от своя далечен покрив.

— Дай сигнал. Искам още хора тук. А ние с Карсър ще си кротуваме ей-така, за да не опита и други номера.

— Слушам, сър.

Пак изтропаха обречени керемиди и тролът се скри от погледите им.

— Не биваше да отпращаш капитан Керът — обади се Карсър. — Той не обича стражниците да се държат грубо с невинни граждани…

— Вярно е, че той още не е схванал някои тънкости в практиката на поддържането на реда — призна Ваймс, без да отслабва хватката си. — Всъщност аз не ти причинявам болка, а те пазя. Не искам да паднеш толкова от високо.

Отново се чу гръмотевица. Небето не само тъмнееше буреносно. В облаците се мяркаха розови и лилави петна, сякаш бяха натъртени. Ваймс виждаше как облаците се гърчат подобно на змии в чувал с несекващ недоволен грохот. Питаше се дали магьосниците не са си играли отново с времето.

Нещо ставаше с въздуха. Миришеше на обгорен метал и кремък. Ветропоказателят върху купола започна да се върти неспирно.

— Не те смятам за тъпанар, господин Ваймс…

— Какво? — сепна се той и сведе поглед към веселата усмивка на Карсър.

— Казах, господин Ваймс, че не те смятам за тъпанар. Хитро ченге като теб непременно ще се сети, че имам два ножа.

— Ъхъ, то си е ясно — промърмори Ваймс.

Усещаше как косата му се изправя. Сини гъсенички от светлина припукваха по желязната рамка на купола, дори по бронята му.