Тери Пратчет - Нощна стража

Кога излязох да патрулирам за последен път? Миналата седмица? Или миналия месец? Пък и никога не е истинско патрулиране, щото сержантите се престарават всеки да знае, че съм излязъл от сградата, и всеки проклет редови полицай направо смърди на лустро за броня и се е обръснал, докат се добера до него, ако ще и да се промъкна по задните улички. (Поне в тази мисъл имаше мъничко гордост, защото показваше, че при него все пак не работят тъпи сержанти.) Никога не прекарвам по цяла нощ под дъжда, нито пък се боря за живота си, борейки се в канавката с някой главорез, а и покойно ходя, без да бързам. Отнеха ми тези неща. И заради какво?

Уют, власт, пари и прекрасна жена…

…Ъ-Ъ…

…чудесно е, разбира се, но… въпреки това… По дяволите! Аз обаче вече не съм ченге, ами съм… управител. Принуден съм да говоря с проклетия комитет, все едно е съставен от дечица. Ходя на приеми и нося адски тъпа броня, която става само за играчка. Само политика и книжа. Всичко много се разрасна.

Къде се дянаха дните, когато беше толкова просто?

Увяхнаха като люляка.“

Влязоха в двореца и се качиха по централната стълба до Правоъгълния кабинет.

Завариха патриция на Анкх-Морпорк да гледа през прозореца. Нямаше никой друг в стаята.

— А, Ваймс — промълви той, без да се обръща. — Допуснах, че ще закъснееш. И при тези обстоятелства отмених заседанието на комитета. И те се наскърбиха като мен, щом научиха новината за Силен в ръката. Не се съмнявам, че си бил зает с официалното писмо до близките му.

Ваймс изгледа въпросително Керът, който изви очи нагоре и вдигна рамене. Ветинари твърде бързо научаваше какво става.

— Да, това правех — потвърди Ваймс.

— И то в такъв хубав ден — промърмори Ветинари. — Макар че виждам и да се задава буря. — Обърна се към тях. На робата му бе забодено люляково клонче. — Всичко наред ли е с лейди Сибил? — попита, щом седна.

— Не знам повече от вас — призна Ваймс.

— Без съмнение, че за някои неща не бива да се бърза — невъзмутимо отбеляза Ветинари и порови в книжата си. — Да видим сега… да видим — имаше няколко въпроса, които изискват решението ми… а, да, обичайното писмо от нашите приятели в Храма на Малките богове. — Патрицият внимателно отдели листа от купчината и го остави настрана. — Мисля да поканя новия дякон на чай и да му обясня положението. Докъде бях стигнал… да, политическата ситуация в… Какво има?

Вратата се отвори и влезе Дръмнот, старшият чиновник.

— Съобщение за негова светлост — обяви той, но го връчи на Патриция, който учтиво го подаде над бюрото.

Ваймс разгъна листчето.

— Предадено е по семафорите! — кресна той. — Приклещили сме Карсър в Новата зала! Трябва да отида там веднага!

— Колко вълнуващо — отбеляза Ветинари и изведнъж се изправи. — Тръпката на преследването. Но дали е необходимо да присъствате лично, ваша светлост?

Ваймс го изгледа:

— Вижте какво, ако не отида, някой окаяник, обучен от мен да върши всичко правилно, ще се опита да арестува мръсника. — Обърна се към Керът: — Капитане, веднага се заеми с това! Семафори, гълъби, вестоносци — каквото е нужно. Искам всички да се отзоват, ясно? Но никой, повтарям — никой да е се опитва да го спипа без голямо подкрепление! Разбрано? И Суайърс да се вдига във въздуха! Ох, проклятие…

— Какво не е наред, сър? — попита Керът.

— Това съобщение е от Дребнодупе. Пратила го е направо тук. Какво прави там? Нали е от отдела по криминалистика? Не обикаля по улиците! Ще свърши всичко по правилата!

— А не бива ли? — обади се Ветинари.

— Не. Карсър има нужда от стрела в крака само за да му привлечем вниманието. Първо стреляш…

— …после питаш — довърши Патрицият.

Ваймс се позабави на вратата, колкото да под хвърли:

— Нищо не искам да го питам.

Наложи му се да поспре на площад „Сатор“, за да си поеме дъх, и това беше отвратително. Преди няколко години щеше тепърва да набира скорост! Но напиращата над равнината буря тласкаше жегата пред себе си, а не подобаваше на един командир да пристигне на мястото с хъркащи гърди. В момеа, въпреки притаяването зад една сергия за няколко големи глътки въздух, Ваймс се съмняваше дали ще успее да изрече някое по-дълго изречение.

За негово огромно облекчение до стената на университета го чакаше невредимата ефрейтор Дребнодупе. Тя отдаде чест:

— Разрешете да докладвам, сър.

— Мм… — отвърна Ваймс.

— Зърнах двама тролове от регулиращите уличното движение, сър, затова ги пратих при Водния мост. След това се появи сержант Детритус и му казах… тоест предложих му да влезе в университета през главната порта и да се качи някъде нависоко. Дойдоха сержант Колън и Ноби, пратих ги къ Възголемия мост…