Тери Пратчет - Нощна стража

— Закончо, гробището е пълно с мъртъвци — опита се да го успокои Диблър.

— Да, ама останалите не се мотаят насам-натам!

— Стига де, Закончо, всяка година се сърдиш — намеси се Фред Колън. — Той не е виновен, че са го убили по такъв начин. Като е зомби, не е задължително да е и лош човек. Рег е полезно момче.

Пък и тук щеше да е доста по-подредено, ако всеки си наглеждаше парцела като него. Добрутро, Рег.

С посивяло, но усмихнато лице Рег Шу кимна на четиримата и продължи нататък по алеята.

— И си носи своя лопата — мърмореше Закончо. — Гадост!

— Аз пък открай време си мисля, че е много хубаво, дето той върши тези неща — сподели Фред. — Закончо, остави го на мира. Почнеш ли да мяташ камъни по него като по-миналата година, командир Ваймс непременно ще чуе за това и ще си имаш неприятности. Не го забравяй. Добре се оправяш с… с…

— …с покойниците — помогна Ноби.

— …но… слушай, Закончо, ти не беше там — довърши Колън. — И в това е същината. А Рег беше там. Няма какво да говорим повече. Щом не си бил там, не разбираш. Я бягай пак да преброиш черепите, знам колко ти харесва. Чао, Закончо.

Законен Пръв ги изпроводи с поглед. У сержант Колън остана усещането, че му е взета мярката.

— Отдавна се чудя за името му — спомена Ноби, който се обърна да помаха с ръка на гробаря. — Все пак… защо Законен?

— Ноби, не можеш да виниш една майка за гордостта й — промълви Колън.

— Какво още трябва да науча днес? — попита Ваймс, докато двамата с Керът си пробиваха път по улиците.

— Получихме писмо от „Черните лентички“ 2 2 „Юбервалдската лига на въздържанието“, състояща се от бивши вампири, които вече носеха черни лентички като знак, че са се зарекли изобщо да не вкусват онази лепкава течност, ами да, завинаги, и напълно предпочитат пред нея приятната спявка и здравословния тенис на маса. , сър — твърдят, че би било голяма крачка напред към хармонията между разумните видове в града, ако прозрете необходимостта от…

— Искат вампир в стражата, така ли?

— Да, сър. Според мен мнозина членове на Комитета за стражата са на мнение, че въпреки изложените от вас възражения ще бъде добре да…

— Имам ли вид на мъртвец?

— Не, сър.

— Тогава и отговорът е „не“. Нещо друго?

Като подтичваше, за да не изостане, Керът прелисти множеството хартийки, притиснати към подложката.

— Във „Вестника“ съобщават, че Борогравия е нахлула в Мулдавия — сподели той.

— Това добре ли е? Не я помня къде се намира.

— И двете са принадлежали към Мрачната империя, сър. Съвсем близо са до Юбервалд.

— Ние на чия страна сме?

— Сър, във „Вестника“ се казва, че трябва да подкрепим малка Мулдавия срещу агресора.

— Значи вече харесвам Борогравия — отсече Ваймс.

Предишната седмица „Вестникът“ бе поместил една особено неласкава (по собствената преценка на Ваймс) карикатура на командира на стражата, а сякаш за да го вкисне още повече, Сибил поиска оригинала и си го сложи в рамка.

— И какво означава всичко това за нас? — продължи той.

— Вероятно нови бежанци, сър.

— О, богове, не остана място! Защо продължават да прииждат насам?

— Търсят по-добър живот, струва ми се.

— По-добър живот ли? — промълви Ваймс. — Тук?

— Мисля, че там, откъдето идват, сър, е още по-зле — отсъди Керът.

— И за какви бежанци става дума?

— Предимно хора, сър.

— Имаш предвид, че повечето ще бъдат хора или че всеки поотделно ще е предимно човек? — уточни Ваймс.

Поживееш ли в Анкх-Морпорк, научаваш се да задаваш и такива въпроси.

— Ъ-ъ… там единствената по-многобройна раса освен хората, за която съм чувал, са квечите. Те живеят в горските дебри и целите са покрити с козина.

— Сериозно? Е, вероятно ще научим повече за тях, когато поискат да наемем някой от тях в стражата — заядливо отбеляза Ваймс. — Друго има ли?

— Доста обнадеждаващи вести, сър — увери го Керът. — Нали знаете за Хумите? Онази улична банда?

— И какво за тях?

— Приели са първия трол.

— Какво?! Нали уж се размотаваха и пребиваха тролове! Нали уж заради това са банда!

— Ами май и на младия Калцит му харесва да пребива тролове.

— Че така да не е по-добре?

— В известен смисъл, сър. Може да се каже, че е крачка напред.

— Аха, единни в омразата ли?

— Както се оказва, сър… — смънка Керът. Прехвърляше листовете на подложката. — Още какво имаше? А, да, лодката на речния патрул пак потъна…

„Къде ли сбърках? — умуваше Ваймс, докато капитанът нареждаше. — Някога бях ченге. Истинско ченге. Преследвах разни хора. Бях ловец. В това ме биваше най-много. Щом стъпех някъде, ботушите ми познаваха в коя част на града съм. А я ме погледни сега! Херцог! Командир на стражата! Политичео животно! Трябва да знам кой с кого се сражава на хиляди километра от града, защото заради това тук може да има безредици!