Тери Пратчет - Нощна стража

— Той купи от мен пай още в първата седмица, когато започнах бизнеса — похвали се Диблър. — И го изяде целия. Не изплю нищичко. Отново настъпи мълчание. По някое време сержант Колън се прокашля — знак за всички, че могат да се поотпуснат.

— Трябва да дойдем един ден тука с градинарски сечива и да разчистим малко парцела — обади се сержантът.

— Сержант, казваш го всяка година — напомни Ноби|, докато се отдалечаваха. — И нито веднъж не го направихме.

Ако ми даваха долар за всяко погребение на ченге, на което съм идвал тук — отвърна Колън, — щях да събера… деветнайсет долара и петдесет пенса.

— И петдесет пенса ли? — сепна се Ноби.

За оня път, дето ефрейтор Хилдибидъл се събуди точно навреме и затропа по капака. Случи се преди ти да постъпиш. Всички разправяха, че било изумително спасение.

— Господин сержант?

Тримата се обърнаха. Към тях пъргаво се промъкваше облечената в черно, кльощава фигура на Законен пръв, постоянния гробар тук.

Колън въздъхна:

— Казвай, Закончо.

— Добра ви утрин, мили… — подхвана гробарят, но сержантът размаха пръст насреща му.

— Престани веднага. Колко пъти сме те предупреждавали? Никакви щуротии от роличката на комичния гробар. Нито е смешно, нито е умно. Просто кажи каквото имаш да казваш. Без глупости.

Закончо се омърлуши.

— Ами, добри ми господа…

— Закончо, от години се познаваме — с досада натякна Колън. — Поне опитай, бива ли?

— Фред, дяконът иска да изровим гробовете — подхвана начумерено Закончо. — Минаха над трийсет години. Отдавна им е време да ги преместим в криптите…

— Не — отсече Фред Колън.

— Фред, ама аз съм им отделил чудно рафтче долу — примоли се гробарят. — Почти най-отпред.

Имаме нужда от мястото, Фред! Тука стана много пренаселено, сериозно ти говоря! Дори червеите се редят на опашка! Най-отпред ще бъдат, Фред, където мога да си бъбря с тях, когато пийвам чай.

Какво ще речеш?

Стражниците и Диблър се спогледаха. Повечето жители на града бяха влизали в криптите на Закончо, ако ще и само да покажат, че не се страхуват. И почти всички оставаха потресени, осъзнавайки, че тържественото погребение не е за вечни времена, а за броени години, за да може, както повърляше Закончо, „неговите пълзящи помощничета“ да си свършат работата. След това последното място на вечен покой се оказваха криптите и вписването в огромните регистрационни книги.

Гробарят живееше долу в криптите. Често отбелязваше, че е единственият жив там, но че компанията му допада.

Всички го смятаха за смахнат.

— Не ти е хрумнало на теб, нали? — попита Фред Колън.

Закончо заби поглед в краката си.

— Новият дякон е, а, бе, нов. Сещате се… настървен. Иска да прави промени.

— Ти не му ли каза защо не са изровени досега? — обади се и Ноби.

— Той разправя, че това била прастара история — сподели гробарят. — Време било да оставим миналото зад гърба си.

— А ти каза ли му, че трябва да си поговори за това с Ветинари? — продължи Ноби.

— Да, но той не се съмнявал, че негова светлост е човек, чийто поглед е насочен в бъдещето, и нямало да държи на някакви си реликви от миналото.

— Май наистина е новак — съгласи се Диблър.

— Ъхъ — потвърди Ноби. — И като гледам, няма да се задържи. Всичко ще е наред, Закончо, предай му, че си ни питал.

На гробаря явно му олекна.

— Благодаря, Ноби. Искам да знаете, господа, че като ви дойде времето, ще бъдете на хубав рафт с приятен изглед. Вписах имената ви в книгите, за да знаят и онези, които ще ме заместят.

— Ами… много си добър с нас, Закончо — смънка Колън, въпреки че се съмняваше в думите си.

Заради вечния недостиг на място костите в криптата се съхраняваха по размери, а не според бившия им собственик. Имаше стаи с ребра. Имаше булеварди на бедрените кости. И рафт след рафт с черепи около входа, разбира се, защото крипта без изобилие от черепи не е никаква крипта. „Ако кои религии казват истината и някой ден настъпи възкресение в плът и кръв — умуваше Фред, — ще настане страхотна бъркотия и суетене.“

— Тъкмо подбрах местенцето… — започна Закончо и се запъна. Посочи ядосано към входа. — Знаете какво ви казах за неговото идване тук!

Обърнаха се. Ефрейтор Рег Шу, вързал цял люляков букет на шлема си, крачеше тържествено по настланата с чакъл алея. Бе метнал на рамо лопата с дълга дръжка.

— Ама това е Рег — помирително изрече Фред. — Закончо, той има пълното право да е тук, известно ти е.

— Той е мъртвец! Не ща мъртъвци да се разхождат из моето гробище!