Тери Пратчет: Нощна стража

Тропотът на тичащи крака подсказа, че сержант Детритус връща някои от най-пресните новобранци от сутрешния им крос. Чуваше строевата песничка, на която Детритус ги бе научил. Незнайно защо веднага проличаваше, че е съчинена от трол:

„Пеем ний сега таз тъпа песен!

Пеем я и тичаме кат бесни!

Хич не знаем що я пеем!

Даже да римуваме ний не умеем!“

— Отброявай!

— Раз! Два!

— Отброявай!

— Много! Купища!

— Отброявай!

— Ъ-ъ… какво?

Ваймс още се ядосваше, че малката школа в стария цех за, лимонада бълва такива тълпи ченгета, които напускат града още с края на изпитателния им срок. Но и това си имаше предимства.

Досега „самчовците“ се бяха пръснали почти до Юбервалд и бързичко се катереха по местните стъл6ици на чиновете и ранговете. Имаше полза да разполага с познати къде ли не, и то хора, свикнали да му отдават чест. Приливите и отливите на политиката често водеха дотам, че местните владетели не си говореха, затова пък „самчовците“ непрекъснато разменяха по някоя приказка с Помощта на семафорните кули.

Усети се, че си тананика тихичко. От години не си бе припомнял мелодията на тази песен. Вървеше си заедно с люляковото клонче. Млъкна гузно.

Довършваше писмото, когато някой почука на вратата.

— Ей-сега приключвам! — извика той.

— Аз шъм, шър — съобщи полицай Игор и добави: — Игор, шър.

— Кажи, Игор — подкани го Ваймс и за кой ли мм се зачуди защо е нужно човек с толкова шевове на тавата да подсказва на околните кой е той. 1 1 Този Игор, който се бе записал в Стражата като експерт-криминолог и медицински помощник, беше съвсем млад (до-колкото е възможно да се определи възрастта на един Игор, защото сред себеподобните му годните крайници и други органи се предават по наследство подобно на джобен часовик) п е много напредничаво мислене. Беше си направил прическа тип „патешко дупе“ с удължен щръкнал перчем, имаше каучукови подметки на обувките и понякога забравяше да фъфли.

— Шамо ишках да кажа, сър, че можех отново да изправя на крака младия Шилен в ръката — с лек укор изрече Игор.

Ваймс въздъхна. Лицето на Игор излъчваше загриженост и мъничко разочарование. Не му бяха позволили да приложи своите… умения. Естествено беше да се разочарова.

— Игор, това вече сме го обсъждали. Не е същото като да пришиеш крак на мястото му. А джуджетата са абсолютно против подобни истории.

— Шър, няма нищо швръхештештвено. Аз шъм привърженик на натурфилошофията! И той още беше топъл, когато го донешоха в…

— Такива са правилата. Все пак ти благодаря. Знаем, че имаш добро сърце…

— Сърца, сър — натърти Игор и в гласа му пак имаше укор.

— Точно това исках да кажа — увери го Ваймс, без да се запъне като някой Игор.

— Е, добре, сър — примири се Игор, помълча и попита: — А как е нейна светлост, сър?

Той очакваше този въпрос. Колкото и да беше ужасно от страна на съзнанието му, то вече му бе поднесло идеята за събирането на Игор и Сибил в едно и също изречение. Не че изпитваше неприязън към Игор. Напротив. И в момента по улиците ходеха стражници, които нямаше да имат по два крака, ако не беше Игор. Но…

— Тя е много добре — отсече Ваймс.

— Само дето чух, че госпожа Доволсън била малко разтревож…

— Игор, има области, в които… Слушай, ти знаеш ли изобщо нещо за… жени и бебета?

— Не би могло да се каже, сър, но съм установил, че щом просна нещо на работната маса и хубавичко… сещате се, поровя в него, ушпявам да разбера повечето му…

В този миг въображението на Ваймс отказа да си върши работата.

— Благодаря ти, Игор — смънка някак, без гласът му да трепери, — но госпожа Доволсън е опитна акушерка.

Както кажете, сър — примирено отвърна Игор. А сега трябва да тръгвам — заяви Ваймс. — Доста дълъг ще ми се стори този ден.

Хукна надолу по стълбата, подхвърли писмото на сержант Колън, кимна на Керът и двамата закрачиха припряно към двореца.

След като вратата се затвори, един стражник вдигна глава зад бюрото, на което се бореше с доклада си. Полагаше големи усилия (както се случва с полицайте) да напише онова, което би трябвало да се е случило.

— Сержант?

— Да, ефрейтор Пинг?

Сержант, защо някои от вас носят люляков цвят?

Наоколо настъпи едва доловима промяна — Всички наостриха уши. Стражниците в стаята престанаха да пишат.

— Питам, щото видях вас, Рег и Ноби да ги носите по същото време миналата година и се зачудих дали и от нас се иска да…

Пинг се запъна. Обикновено дружелюбните очи на сержант Колън сега се присвиха и послание го в тях гласеше: „Стъпваш на тънък лед, момко, започва да пращи…“