Тери Пратчет: Нощна стража

Ваймс си извади часовника.

— Няма спор. Слушай, ще намина през Участъка на път към двореца, ще подпиша каквото се е събрало и ще се прибера колкото се може по-скоро, бива ли?

Уиликинс го изгледа с почти неподобаваща на иконом загриженост.

— Ваша светлост, убеден съм, че с нейна светлост всичко ще е наред. Разбира се, тя не е… не е…

— …млада — довърши Ваймс.

— Предпочитам да кажа, че е малко по-богата на години от повечето жени, които раждат за пръв път — невъзмутимо изрече Уиликинс. — Но тя е дама с прекрасно телосложение, ако нямате нищо против да го спомена, а в нейния род по традиция почти не е имало затруднения при раждане… Несъмнено нейна светлост би предпочела да знае, че тичате подир злосторници, вместо да протърквате дупка в килима на библиотеката.

— Май си прав. Ъ-ъ… о, да. Уиликинс, една девойка усъвършенства кучешкия стил на плуване в старата помийна яма.

— Щом казвате, ваша светлост. Незабавно ще изпратя там момчето от кухнята с подвижна стълба. Да има ли съобщение до Гилдията на убийците?

— Добра идея. Тя ще се нуждае от чисти дрехи и баня.

— Ваша светлост, дали все пак маркучът в старата миялна няма да е по-подходящ? Поне като начало?

— Навреме се сещаш. Погрижи се. А сега трябва да тръгвам.

В претъпканата главна канцелария на участъка на стражата, разположен в двора на Псевдополис, сержант Колън разсеяно нагласи люляковото клонче, което бе забучил на шлема си вместо перо.

— Големи чудаци стават, Ноби — промълви той, докато прелистваше вяло книжата, събрали се за тази сутрин. — Тъй си е с ченгетата. И на мене ми се случи, като се пръкнаха моите хлапета. Човек става корав.

— Как тъй корав? — учуди се ефрейтор Нобс, може би най-добрият жив пример, че е възможен плавен еволюционен преход между хората и животинския свят.

— Ами-и… — проточи Колън и се облегна на стола. — Един вид… а, бе, като стигнеш нашата възраст…

Взря се в Ноби и се подвоуми. Ефрейторът от години определяше възрастта си „горе-долу на тридесет и четири“. В семейство Нобс не си падаха много по точното броене.

— Исках да кажа, че когато мъж стигне… до определена възраст — опита отново, — знае, че светът никога няма да бъде съвършен. Вече е свикнал, че снегът си е малко… малко…

— Дефектен ли? — подсказа Ноби. Зад ухото му, на мястото, което обикновено беше запазено за папироската, също имаше вехнещ люляк.

— Именно — потвърди Колън. — Един вид никога няма да е съвършен, ама правиш каквото ти е по силите, ясно? Но като се чака дете, ами… мъжът почва да вижда нещата другояче. Мисли си: „Мойто хлапе ще трябва да расте в тая каша. Време е да я поразчистим. Време е да съградим По-добрия свят.“ Става малко… разпален. Кипи отвътре. И като чуе за Силен в ръката, тука доста ще се сгорещи поне за… добрутро, господин Ваймс!

— За мен ли говорите, а? — подхвърли Ваймс докато минаваше покрай стражниците, изопнали се в стойка мирно.

Всъщност не бе дочул нищо от разговора, но по лицето на сержант Колън можеше да се чете като от книга, която Ваймс научи наизуст още преди години.

— Само се чудехме дали щастливото събитие… подхвана Колън, повлякъл се след командира на стражата, който взимаше по две стъпала наведнъж.

— Още не — кратко го осведоми Ваймс и отвори вратата на кабинета си.

— Добрутро, Керът!

Капитан Керът бързо се изправи и отдаде чест.

— Добрутро, сър! Дали лейди…

— Не, Керът. Още не. Какво се случи през нощта?

Погледът на капитана се стрелна към люляковото клонче и пак се върна на лицето на Ваймс.

— Нищо добро, сър. Още един наш служител бе убит.

Ваймс застина.

— Кой? — попита рязко.

— Сержант Силен в ръката, сър. Убит е на Шосето на петмезената мина. Пак е бил Карсър.

Ваймс си погледна часовника. Имаха десет минути да стигнат до двореца. Но изведнъж времето загуби всякакво значение. Седна зад бюрото си.

— Има ли свидетели?

— Този път са трима, сър.

— Толкова много?

— Всички са джуджета. Силен в ръката дори не беше на работа, сър. Свърши му дежурството, отишъл да си купи пай с месо от плъх и картофки от един магазин и на излизане се натъкнал право на Карсър. Онзи дявол го намушкал в шията и си плюл на петите. Вероятно е помислил, че сме го открили.

— Търсим този тип седмици наред! И той е на летял на горкия стар Силен в ръката, когато джуджето само си е мислело за закуската?! Ангуа тръгна ли по следата?

— До определено място, сър — отвърна смутено Керът.

— Защо само до определено място?