Тери Пратчет - Нощна стража

— Още място няма да ни е излишно, вярно си е — призна той с известно нежелание.

— Долавям, че вече ти харесва — подхвърли Ветинари. — Ако отделиш време да се отбиеш в кабинета ми утре, можем да уредим…

— Утре има съдебен процес — рязко му напомни Ваймс.

— А, да. Разбира се. И той ще е справедлив.

— Най-добре ще е да бъде. Искам този мръсник да увисне на въжето най-сетне.

— Е, в такъв случай след това бихме могли… — отбеляза Ветинари.

— После ще отида да прекарам малко време със семейството си.

— Чудесно! Добре казано — отвърна Ветинари, без да се запъне. — Забелязах, че притежаваш впечатляващо красноречие.

Ваймс долови сдържаното предупреждение в следващите му думи:

— В този ден, командир Ваймс, и на това място.

— Засега съм сержант-пристав, благодаря.

Стисна яката на Карсър и го повлече към правосъдието.

На връщане към авеню „Скуун“ в нощния мрак Ваймс мина по уличката зад Глинената алея и спря на мястото, което според него се намираше между задните дворове на заложната къща и на вехтошарското дюкянче, значи зад храма.

Хвърли угарката от пурата си през оградата. Чу я да пада на чакъла, който леко се размести.

После се запъти към дома си. И светът се завъртя към утрото.

© 2002 Тери Пратчет

© 2004 Владимир Зарков, превод от английски

Terry Pratchett

Night Watch, 2002

Сканиране, разпознаване и редакция: strix, 2007

Свалено от „Моята библиотека“ [http://www.chitanka.info/lib/text/2703]

Последна редакция: 2007-03-03 12:44:25

Този Игор, който се бе записал в Стражата като експерт-криминолог и медицински помощник, беше съвсем млад (до-колкото е възможно да се определи възрастта на един Игор, защото сред себеподобните му годните крайници и други органи се предават по наследство подобно на джобен часовик) п е много напредничаво мислене. Беше си направил прическа тип „патешко дупе“ с удължен щръкнал перчем, имаше каучукови подметки на обувките и понякога забравяше да фъфли.

„Юбервалдската лига на въздържанието“, състояща се от бивши вампири, които вече носеха черни лентички като знак, че са се зарекли изобщо да не вкусват онази лепкава течност, ами да, завинаги, и напълно предпочитат пред нея приятната спявка и здравословния тенис на маса.

Старият Том, старинният часовник на университета, отбиваше часовете не със звън, а с тишина. Това не бяха обикновени интервали на затишие, а попиващ шума незвук, който изпълваше света с гръмогласно беззвучие. Ако градът някога поиска това от нас, а градът никога не го иска. Прав дброволни…

Който беше орангутан, преобразен от някогашния си човешки облик поради отдавна забравена магическа злополука. Толкова добре забравена, та хората дори вече забравяха, че той е орангутан. Може и да не изглежда лесно, като се знае, че дори дребничък орангутан има способността да пъва цялото налично пространство около себе си, но за магьосниците и повечето жители на града той вече беше само библиотекарят и с това въпросът приключваше. Дори ако някому хрумнеше да съобщи, че в Библиотеката има орангутан, магьосниците вероятно биха отишли при библиотекаря да попитат дали го е виждал.

Изделие, носещо името на Уолъс Сонки, без чиито експерименти с тънка гума пренаселването в Анкх-Морпорк щеше да е далеч по-непоносимо.

Както древните гори се превръщат във въглища, така и древните поля дива захарна тръстика могат да станат под натиска на хилядолетията това, което в различни райони на Диска наричат „залъгалка“, „прасешки петмез“ или „скална меласа“. Необходимо е обаче дълго варене и пречистване, з да се получи гъстият златист сироп, който замества меда на градските обитатели. В последно време Анкх-Морпорк се снабдява от по-лесно достъпните карамелени залежи в Куирм.

Същото е като смилането от бой, но се проточва по-дълго.

И това беше вярно. „Не си губи времето с ботуши — щеше да гласи съветът на кавалериста Габитас, ако бе готов да го даде. — Трябва да подкупиш някого в обоза, за да натрупаш голям запас, а пак накрая ще излезе, че си изкарал шепа долари. Търси бижута. Лесно се носят.“ Кавалеристът Габис е видял отблизо в твърде много полесражения, за да не трепне, когато чуе думата „слава“.

Селачии и Вентури подчертано се стараеха в подобни случаи да говорят само на теми, по които е невъзможно да се спори. Поради историята на отношенията между двата рода кръгът от такива теми беше съвсем ограничен.