Тери Пратчет - Нощна стража

Нямаше обмислени похвати. Звярът бе скъсал веригата и напираше да убива. Ваймс рядко изпитваше увереността, че може да направи света по-добър, но сега беше сигурен в това. Всичко беше абсолютно ясно. И много трудно. Мечът отлетя в тревата, когато Карсър падна. Карсър обаче се биеш и беше корав като дърво. А е много трудно да убиеш с голи ръце човек, който не желае да бъде убит.

Ваймс изтръска от ръката си месинговия бокс, защото сега беше нужно да души. Само че нямаше място. Карсър се опитваше да извади окото му с палец.

Търкаляха се върху гробовете, счепкани и борещи се за надмощие. Лявото око на Ваймс кръвяса. Яростта му се нуждаеше само от една секунда, но не я получаваше.

Пак се търкулна и протегна ръка.

Ето го меча. Търкулна се отново и още веднъж, после се изправи с оръжието в ръка.

Карсър също се бе претърколили и се надигаше със забележителна пъргавина за човек, ударен така в коляното. Ваймс забеляза, че се издърпва нагоре, хванал люляково дърво. Цветчета и ухание се пръснаха в мрака.

Изчегърта метал. За миг проблесна нож. И се разнесе краткият кикот на Карсър, който казваше: „Ей, голям кеф, нали?“

— Е, кой ще ме арестува? — попита, докато и двамата се задъхваха. — Сержант Кийл или командир Ваймс?

— Кой ти каза, че ще бъдеш арестуван? — отвърна Ваймс, опитвайки се да си поеме дълбоко въздух. — Карсър, аз се боря с човек, който ме е нападнал.

— О, беше си нападнат, господин Ваймс потвърди сянката. — Само че сега просто стоя пред теб. — На чакъла издрънча метил. И вече не нося оръжие, ха-ха. Хвърлих последното. Не можеш да убиеш невъоръжен човек, господин Ваймс. Вече си длъжен да ме арестуваш. Да ме завлечеш пред Ветинари. Да си кажа кратките реплики, ха-ха. Не можеш да ме убиеш, както си стоя пред теб.

— Карсър, никой не иска да ти слуша приказките.

— Тогава по-добре ме убий, господин Ваймс. Нямам оръжие. Не мога да избягам.

— Карсър, ти винаги имаш още един нож — промълви Ваймс през рева на звяра.

— Не и този път, господин Ваймс. Стига де, не можеш да виниш човек, че си е опитал късмета, нали? Всеки трябва да стори каквото му е по силите, а? Без лоши чувства?

Такъв си беше Карсър. Без лоши чувства. Каквото му е по силите. Не можеш да виниш човек, че си е опитал късмета.

Безобидните думи се цапаха в устата му.

Ваймс направи крачка към него.

— Имаш чуден дом, в който ще се прибереш, господин Ваймс. Я се запитай аз какво имам?

И говореше убедително. Подлъгваше всекиго. Почти можеше да забравиш труповете. Ваймс погледна надолу.

— Опа-а, извинявай — подхвърли Карсър, — стъпил съм на гроба ти. Не се засягай, а?

Ваймс си замълча. Звярът виеше. Искаше да затвори тази уста.

— Няма да ме убиеш, господин Ваймс. Не си такъв човек. Особено пък със значката. Не ти е присъщо, господин Ваймс.

Без да гледа, Ваймс посегна и откъсна значката си.

— А, знаеш как да ме уплашиш, господин Ваймс, пък и мнозина биха казали, че имаш право. Виж какво ще направя — ще хвърля и другия си нож, ха-ха, а ти знаеше, че имам и друг, нали?

Този глас можеше да ти внуши, че каквото и да знаеш, не е вярно.

— Добре де, добре — виждам, че си ядосан, има от какво, а и ти знаеш, че винаги нося трети нож, ето, пускам го още сега, махна се…

Ваймс вече беше само на една-две крачки от него.

— Това беше, господин Ваймс. Нямам повече ножове. Не мога да бягам. Предавам се. Никакви бъзици тоя път. Предавам се, разбрано? Просто ме арестувай, а? Заради доброто старо време?

Звярът у Ваймс крещеше. Крещеше, че никой няма да го обвини, ако лиши палача от десет долара и безплатна закуска. Ами да, един удар с нож и после можеш да кажеш, че това е най-милостивият изход, защото всеки палач знае, че бесенето става и по лесен, и по труден начин, а в цялата страна н би се намерил палач, който ще допусне Карсър да си отиде по лесния начин. Боговете бяха свидетели, че си го заслужаваше…

…но младият Сам го гледаше през тези трийсет години.

Когато ние рухнем, всичко рухва. Така е подредено. Можеш да го огъваш, а ако го нажежиш достатъчно — да го извиеш в кръг, но не можеш да го счупиш. Счупиш ли го, всичко се чупи, докато нищо не остане цяло. Започва тук и сега.

Той отпусна меча.

Карсър вдигна глава ухилен и каза:

— Хич не му е добър вкусът, ха-ха, на яйцето без сол…

Ваймс усети как ръката му неволно се раздвижи… И спря. Червената ярост застина.

Навсякъде около него беше звярът. Тъкмо това представляваше. Звяр. Полезен, да, но звяр. Можеш да го водиш на верига, да го накараш да танцува, да жонглира с топки. Той не мисли. Той е глупав. Какъвто и да си ти, не си звярът.