Тери Пратчет - Нощна стража

— За какво? — попита Ваймс, чието сърце не можеше да се успокои.

— Никога не съм вниквал подробно в религиозните дела, но явно у него се е разгоряло желанието да разнася добрата вест сред тънещи в мрак езичници.

— Къде?

— Подсказах му Тинг Линг.

— Това е в другия край на света!

— Е, сержант, никое място не е прекалено далеч, за да стигне добрата вест дотам.

— Така поне ще ни се махне от…

Ваймс спря при портата. Над него трепкаше пламъчето на друг фенер. Той пусна Карсър на земята.

— Знаехте, нали? Много добре знаехте, а?

— Не и допреди… секунда — увери го Ветинари.

— Длъжен съм да те попитам, командир Ваймс, както подобава между мъже — не си ли се чудил понякога защо и аз нося люляк?

— Ъхъ. Чудил съм се.

— Но нито веднъж не попита.

— Вярно, не попитах. Това си е цвете. Всеки може да се закичи с него.

— В този ден? И на това място?

— Тогава ми разкажете.

— Щом е така, ще си припомня деня, когато ме изпратиха със спешна задача. Трябваше да спася живота на един човек. Необикновена задача за един наемен убиец, макар че вече му бях спасил живота веднъж.

Ветинари се взря изпитателно в него.

— Простреляхте мъж, който се прицелваше с арбалета си, нали?

— Много сте проницателен, командир Ваймс! Да. Имам дарбата да виждам… единственото по рода си. Но втория път не ми достигаше време. Улиците бяха задръстени. Навсякъде царяха хаос и объркване, а аз дори не знаех къде да го намеря. Накрая тръгнах по покривите. И така най-после стигна до Въжената улица, където бе настанала по-различна бъркотия.

— Кажете ми какво видяхте — помоли Ваймс.

— Видях един мъж на име Карсър… да изчезва. И видях друг мъж на име Джон Кийл да умира. Е, видях го мъртъв.

— Така ли…

— Втурнах се в схватката. Грабнах люляковото клонче от един убит и, да си призная, стиснах го със зъби. Иска ми се да вярвам, че намесата ми наклони везните. Поне знам, че ликвидирах четирима, макар да не се гордея особено с това. Те бяха бандити, измет. Без никакви умения. Освен това еят водач явно бе избягал, а с него се изпари и бойният им дух. Длъжен съм да отбележа, че мъжете с люляка се сражаваха като тигри. Не особено умело, да, но когато видяха, че техният водач е паднал, разкъсаха на парчета противниците си. Изумително. После, щом всичко свърши, аз огледах жн Кийл. Той наистина беше Джон Кийл. Нима можеше да има съмнение? Беше окървавен, разбира се. Навсякъде имаше кръв. Стори ми се, че раните му изглеждат малко стари. А и смъртта, всеизвестно е, променя външността на хората. Помня обаче, че се двоумях — чак толкова ли? Затова оставих паметта си тази половинчата загадка и днес… сержант… откриваме другата половина. Удивително е колко могат да си приличат хората, нали? Допускам, че дори твоят сержант Колън не би открил нищо. В края на краищата видя как умира Кийл, гледаше те как растеш пред очите му…

— И накъде биете? — настойчиво попита Ваймс.

— Наникъде, командир Ваймс. Какво бих могъл да докажа? И с каква цел?

— Тогава няма да кажа нищо.

— Не си и представям какво би могъл да кажеш — сподели Ветинари. — Така е. Съгласен съм с теб.

Нека оставим мъртвите на мира. Но за теб, командир Ваймс, малък подарък по случай раждането на…

— Нищо не искам — отказа той. — Няма начин да ме повишите още. Няма и с какво още да ме подкупите. Имам повече, отколкото заслужавам. Стражата работи добре. Дори нямаме нужда от нова скапана мишена за стрелички…

— В памет на покойния Джон Кийл — подхвана Ветинари.

— Предупредих ви…

— …мога да възстановя за теб участъка на Шосето на петмезената мина.

Само писукането на прилепите, излетели на лов между тополите, нарушаваше настъпилата тишина.

После Ваймс промърмори:

— Един дракон го изпепели преди години. Сега в подземията живеят някакви джуджета…

— Така е, командир Ваймс. Но джуджетата… ами джуджетата имат непредубеден подход към парите. Колкото повече пари предложи градът, толкова по-малко джуджета ще останат там. Конюшнята е запазена, старата миньорска кула — също. Отвсякъде е заобиколено с яки каменни стени. Може да бъе възстановен. В памет на Джон Кийл, който за няколко кратки дни промени живота на мнозина и може би съхрани малко разум в един безумен свят. Ами след няколко месеца би могъл да запалиш фенера над входа…

И отново се чуваха само прилепите.

Вероятно биха могли да върнат дори миризмата, мислеше си Ваймс. Вероятно можеше да има прозорец над клозета, който се отваря с точно отмерен удар. Вероятно там можеха да учат новите ченгета на стари номера…