Ваймс заговори леко приглушено, защото се бе проснал на земята.
— Сержант, наведи това нещо — успя да изрече.
— Ама той нахълта, господин Ваймс — забоботи тролът.
— Защото е лекар, сержант. Пусни го на горния етаж. Това е заповед, благодаря.
— Веднага, господин Ваймс.
Детритус неохотно се отдръпна настрана и метна на рамото си арбалета, който в този миг стреля.
Щом грохотът заглъхна, Ваймс стана и се огледа. Поначало не харесваше особено тази зеленина. Така беше по-добре. Бяха останали само няколко пъна, и то с обелена кора от едната страна. Имаше и няколко малки пожара.
— Ъ-ъ… съжалявам за туй, господин Ваймс — изрече тролът.
— Какво съм ти говорил за господин Предпазител? — немощно попита Ваймс.
— „Когато господин Предпазител е свален, господин Арбалет не ти е приятел“ — рецитира Детритус и отдаде чест. — Извинете, сър, ама всички сме поизнервени напоследък.
— За мен поне няма съмнение — заяви Ридкъли, изправи се на моравата и се зае да маха съчките от брадата си. — Днес едва ли ще ми е лесно да ходя. Сержант, предлагам да вдигнем доктора, да го поизмием под помпата и да го отнесем горе…
Следващите случки бяха сън наяве за Ваймс. Мотаеше се като дух из собствения си дом, препълнен със стражници. Май никой не искаше да е другаде.
Обръсна се много бавно, съсредоточаваше се във всяко движение. Дочуваше шумове отдалеч през розовите облаци в главата си.
— …казва, че ги искал изварени тия гадни ужасии! Че за какво, иска да изтрезнеят ли?
— …тази нощ ще дежурят тролове и джуджета, всяка врата и прозорец да са покрити казвам го в най-буквалния смисъл…
— …стоеше ми над главата и ме накара да ги изварявам цели двайсет минути! Все едно са зелки…
— …сега пък поиска едно малко бренди…
— …госпожа Доволсън изфуча навън и той каза да не я пускаме повече вътре…
— …Игор дойде и предложи помощта си, доктор Лоун го погледна веднъж: и рече, че можело, но ако и него изварим двайсет минути…
— …доктор по срамните болести, ако не увъртаме в приказките…
— …старият Скалолик ще го позлати, ако всичко свърши добре…
— …ъхъ, ама ако не свърши добре?
Ваймс облече уличната си униформа бавно, като принуждаваше всеки свой крайник да си заема мястото. Среса се. Излезе в коридора. Седна на неудобен стол с шлема си на коленете, а около него минаваха припряно призраци — и живи, и мъртви.
Обикновено… тоест винаги имаше частичка от Ваймс, която наблюдаваше останалите части, защото си беше полицай по душа. Този път я нямаше. Беше заедно с другите, зяпаше в празното пространство и чакаше.
— …някой да занесе горе още кърпи…
— …сега пък поиска голямо бренди!
— …иска господин Ваймс да отиде при него!
Мозъкът на Ваймс се освети от сигналната лампичка на някакви мисли, които още шаваха в него на най-елементарно равнище. Качи се по стълбата, стиснал шлема под мишница, сякаш отиваше да дава показания. Почука на вратата.
Лоун му отвори. В другата си ръка държеше чаша бренди и се отдръпна с усмивка.
Сибил седеше в леглото. През мъглата на изтощението Ваймс видя, че тя държи нещо, увито в одеялце.
— Сам, името му ще е Сам — каза тя. — И не искам никакви спорове.
Слънцето се показа.
— Ще го науча да ходи! — засия Ваймс. — Много ме бива да уча хората как да ходят!
И заспа, преди да е паднал на килима.
Приятна разходка на чист въздух в ранната вечер. Зад Ваймс се точеше струйка дим от пура, докато вървеше към Двора на Псевдополис, където прие радостните викове и поздравленията и благодари на всички за прекрасните цветя.
След това се отби в дома на доктор Лоун, където седна да поприказва на теми като паметта, как тя може да подведе човек, също за забравянето и колко доходоносно понякога се оказва то.
После заедно с доктора отиде в своята банка. Не беше изненадващо, че тази институция беше готова да отвори врата извън работното си време за човек, който беше херцог, а и най-богатият мъж в града, също командир на градската стража, без да споменаваме, че беше готов да избие ключалка с ритник. Там се подписа за прехвърлянето на сто хиляди долара и безплатно ползване на голяма ъглова къща при Гъшата порта на някой си доктор Дж. Лоун.
Накрая тръгна сам към Храма на малките богове. Законен Пръв, каквото и да беше собственото му мнение, беше наясно дотолкова, че да не затваря портата през тази нощ, а и бе напълнил фенерите с масло.
Ваймс закрачи по обраслия с мъх чакъл. В здрача цветовете на люляка сякаш сияеха. Уханието им тегнеше във въздуха подобно на мъгла.
Читать дальше