Тери Пратчет - Нощна стража

Ваймс заговори леко приглушено, защото се бе проснал на земята.

— Сержант, наведи това нещо — успя да изрече.

— Ама той нахълта, господин Ваймс — забоботи тролът.

— Защото е лекар, сержант. Пусни го на горния етаж. Това е заповед, благодаря.

— Веднага, господин Ваймс.

Детритус неохотно се отдръпна настрана и метна на рамото си арбалета, който в този миг стреля.

Щом грохотът заглъхна, Ваймс стана и се огледа. Поначало не харесваше особено тази зеленина. Така беше по-добре. Бяха останали само няколко пъна, и то с обелена кора от едната страна. Имаше и няколко малки пожара.

— Ъ-ъ… съжалявам за туй, господин Ваймс — изрече тролът.

— Какво съм ти говорил за господин Предпазител? — немощно попита Ваймс.

— „Когато господин Предпазител е свален, господин Арбалет не ти е приятел“ — рецитира Детритус и отдаде чест. — Извинете, сър, ама всички сме поизнервени напоследък.

— За мен поне няма съмнение — заяви Ридкъли, изправи се на моравата и се зае да маха съчките от брадата си. — Днес едва ли ще ми е лесно да ходя. Сержант, предлагам да вдигнем доктора, да го поизмием под помпата и да го отнесем горе…

Следващите случки бяха сън наяве за Ваймс. Мотаеше се като дух из собствения си дом, препълнен със стражници. Май никой не искаше да е другаде.

Обръсна се много бавно, съсредоточаваше се във всяко движение. Дочуваше шумове отдалеч през розовите облаци в главата си.

— …казва, че ги искал изварени тия гадни ужасии! Че за какво, иска да изтрезнеят ли?

— …тази нощ ще дежурят тролове и джуджета, всяка врата и прозорец да са покрити казвам го в най-буквалния смисъл…

— …стоеше ми над главата и ме накара да ги изварявам цели двайсет минути! Все едно са зелки…

— …сега пък поиска едно малко бренди…

— …госпожа Доволсън изфуча навън и той каза да не я пускаме повече вътре…

— …Игор дойде и предложи помощта си, доктор Лоун го погледна веднъж: и рече, че можело, но ако и него изварим двайсет минути…

— …доктор по срамните болести, ако не увъртаме в приказките…

— …старият Скалолик ще го позлати, ако всичко свърши добре…

— …ъхъ, ама ако не свърши добре?

Ваймс облече уличната си униформа бавно, като принуждаваше всеки свой крайник да си заема мястото. Среса се. Излезе в коридора. Седна на неудобен стол с шлема си на коленете, а около него минаваха припряно призраци — и живи, и мъртви.

Обикновено… тоест винаги имаше частичка от Ваймс, която наблюдаваше останалите части, защото си беше полицай по душа. Този път я нямаше. Беше заедно с другите, зяпаше в празното пространство и чакаше.

— …някой да занесе горе още кърпи…

— …сега пък поиска голямо бренди!

— …иска господин Ваймс да отиде при него!

Мозъкът на Ваймс се освети от сигналната лампичка на някакви мисли, които още шаваха в него на най-елементарно равнище. Качи се по стълбата, стиснал шлема под мишница, сякаш отиваше да дава показания. Почука на вратата.

Лоун му отвори. В другата си ръка държеше чаша бренди и се отдръпна с усмивка.

Сибил седеше в леглото. През мъглата на изтощението Ваймс видя, че тя държи нещо, увито в одеялце.

— Сам, името му ще е Сам — каза тя. — И не искам никакви спорове.

Слънцето се показа.

— Ще го науча да ходи! — засия Ваймс. — Много ме бива да уча хората как да ходят!

И заспа, преди да е паднал на килима.

Приятна разходка на чист въздух в ранната вечер. Зад Ваймс се точеше струйка дим от пура, докато вървеше към Двора на Псевдополис, където прие радостните викове и поздравленията и благодари на всички за прекрасните цветя.

След това се отби в дома на доктор Лоун, където седна да поприказва на теми като паметта, как тя може да подведе човек, също за забравянето и колко доходоносно понякога се оказва то.

После заедно с доктора отиде в своята банка. Не беше изненадващо, че тази институция беше готова да отвори врата извън работното си време за човек, който беше херцог, а и най-богатият мъж в града, също командир на градската стража, без да споменаваме, че беше готов да избие ключалка с ритник. Там се подписа за прехвърлянето на сто хиляди долара и безплатно ползване на голяма ъглова къща при Гъшата порта на някой си доктор Дж. Лоун.

Накрая тръгна сам към Храма на малките богове. Законен Пръв, каквото и да беше собственото му мнение, беше наясно дотолкова, че да не затваря портата през тази нощ, а и бе напълнил фенерите с масло.

Ваймс закрачи по обраслия с мъх чакъл. В здрача цветовете на люляка сякаш сияеха. Уханието им тегнеше във въздуха подобно на мъгла.